Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 75

— Сигурно е казвал — отвърна помощникът. — А може и да не е. То шефът едно ли ни е казвал досега, та да помним всичко…

Маа Макутси профуча край него, като си мислеше, че двете момчета са просто невъзможни, но поне се бяха оказали по-усърдни работници от очакваното. Може би господин Дж. Л. Б. Матекони е бил твърде мек с тях преди — той беше толкова мил човек и не беше в характера му да критикува прекомерно хората. Затова пък определено беше в нейния характер. Бе завършила Ботсуанския колеж за секретарки, а учителите в колежа бяха повтаряли неведнъж: „Не се страхувайте да критикувате — конструктивно, разбира се — както своя собствен начин на работа, така и, ако е необходимо, начина на работа на другите.“ Е, маа Макутси критикуваше и това вече бе дало плод. Сервизът вървеше добре и работата се увеличаваше с всеки изминал ден.

Тя поспря пред вратата на агенцията, точно на ъгъла на сградата, и погледна колата, паркирана под едно дърво зад нея. Онзи човек — издокараният мъж, както го описа чиракът — определено караше хубава кола. За миг тя плъзна поглед по заобления силует на автомобила и двете антени, предна и задна. Защо му бяха на човек толкова много антени? И без това не можеш да слушаш повече от една радиостанция, нито пък да водиш повече от един телефонен разговор, докато караш. Но каквото да бе обяснението, те несъмнено допринасяха за излъчването на блясък и важност, което имаше колата.

Тя бутна вратата. Настанил се в креслото срещу бюрото на маа Рамотсве, кръстосал крака в елегантно-отпусната поза, седеше господи Моемеди Пулани, по прякор Двете попадения. Всеки читател на „Ботсуана дейли нюз“ би го разпознал веднага, тъй като привлекателното му и самоуверено лице често се мяркаше по страниците на вестника. Първата мисъл на маа Макутси беше, че чиракът е бил длъжен да го познае, и тя се ядоса, че не го е направил, но мигом си даде сметка, че той се обучаваше за автомонтьор, а не за детектив, а пък и не беше виждала чираците да четат каквито и да било вестници, прекарваха много време, прелиствайки възхитено някакво южноафриканско списание за мотоциклети, а също и издание на име „Страхотни момичета“, което се опитваха да крият от маа Макутси всеки път, щом ги завареше да го разглеждат през обедната почивка. Така че нямаше причина да знаят за господин Пулани, неговата модна империя и добре известния му принос за местните благотворителни организации.

Щом я видя да влиза, господин Пулани веднага стана и любезно поздрави. Те се здрависаха и маа Макутси заобиколи бюрото, за да седне на стола на маа Рамотсве.

— Радвам се, че ще можете да ме приемете без предварителна уговорка, маа Рамотсве — каза господин Пулани, като извади сребърна табакера от горното си джобче.

— Аз не съм маа Рамотсве, раа — отвърна тя, като отказа предложената й цигара. — Аз съм заместник-управителката на агенцията. — Тя направи пауза. Това последното не беше съвсем вярно, всъщност изобщо не беше вярно. Но тя наистина я управляваше в отсъствието на маа Рамотсве — значи, твърдението бе донякъде оправдано.