Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 72

Маа Рамотсве остана леко изненадана, но не, а изумена, че тя знаеше това. Съществуваха хора, които си поставяха за цел да помнят историята на общността и явно тя беше от тях. В днешно време май ги наричаха пазители на устната памет, но всъщност това бяха стари жени, които помнеха нещата, които ги интересуваха най-много — сватбите, смъртните случаи, ражданията. Старите мъже пък знаеха всичко за добитъка.

Докато разговаряха, старата жена постепенно и умело измъкваше от маа Рамотсве историята на живота й. Тя й разказа за Ноте Мокоти и възрастната жена поклати глава в знак на съчувствие, но каза, че има много такива мъже и че жените трябва да внимават.

— Мъжът ми бе избран от семейството ми — обясни тя. — Те започнаха сватосването, макар че нямаше да настояват, ако бях казала, че не го харесвам. Но те направиха избора и знаеха какъв мъж ще бъде добър за мен. И се оказаха прави. Имам чудесен съпруг, когото успях да даря с трима сина. Единият се интересува от броенето на добитък, което му е хоби — той е много умен по свой начин. Другия го познавате, маа, той е на висок пост в правителството; има още един, който живее тук. Той е много добър стопанин и печели награди с биковете си. Всички са чудесни мъже. Гордея се с тях.

— А бяхте ли щастлива, маа? — попита маа Рамотсве. — Бихте ли си сменили живота, ако някой дойде и каже: ето лекарство, с което можеш да си смениш живота. Бихте ли го направили?

— Никога — каза старата жена. — Никога. Никога. Бог ми даде всичко, което човек може да иска. Добър съпруг. Трима здрави синове. Здрави крака, които дори и днес ме носят по десетина километра. А погледнете тук: всичките ми зъби още са на мястото си. На седемдесет и шест години съм и нямам паднал зъб. Същото е и при съпруга ми. Ще имаме зъби, докато станем на по сто години. А може би и след това.

— Вие сте късметлийка — каза маа Рамотсве. — Във всичко ви е провървяло.

— Почти във всичко — отговори старата жена.

Маа Рамотсве почака. Щеше ли тя да добави нещо? Може би щеше да сподели нещо, което е видяла да прави снаха й. Може би я беше забелязала как приготвя отровата или пък просто бе дочула нещо? Всичко, което старата каза обаче, беше:

— Когато е дъждовно или влажно, ръцете почват да ме болят. Тук и тук. По два-три месеца ме болят и това ми пречи да шия. Опитах всякакви лекарства, но нищо не помага. Та си мисля, че ако това е всичко, което Бог ми е пратил като изпитание в този живот, значи имам голям късмет.

Повикаха прислужницата, която беше посрещнала маа Рамотсве, за да я отведе в стаята в задната част на къщата, определена за нея. Тя беше просто обзаведена, покривката на леглото бе съшита от различни парчета плат, а на стената в рамка висеше снимка на хълмовете край Мочуди. Имаше маса с плетена на една кука покривка и малък дрешник.

— Няма завеса на прозореца — каза й прислужницата. — Но и без това никой не минава край него и тук ще бъдете на спокойствие, маа.

Тя остави маа Рамотсве да разопакова дрехите си. Обядът се сервирал в дванадесет часа, поясни тя още, а дотогава щяло да й се наложи да се развлича сама.