Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 42

Осма глава

Ниско ниво на серотонин

Първото нещо, което маа Рамотсве направи на следващата сутрин, беше да се обади на господин Дж. Л. Б. Матекони в дома му, който се намираше близо до стария Армейски клуб на Ботсуана. Те често си говореха по телефона рано сутрин — поне, след като се бяха сгодили, — но обикновено се обаждаше господин Дж. Л. Б. Матекони. Той изчакваше маа Рамотсве да си изпие чашата ройбос, което тя обичаше да прави в градината, преди да набере номера и да се представи официално, както му беше редът: „Господин Дж. Л. Б. Матекони се обажда, маа. Добре ли спахте?“

Телефонът звъня повече от минута, преди някой да вдигне.

— Господин Дж. Л. Б. Матекони? Аз съм. Как си? Добре ли спа?

Гласът на другия край прозвуча объркано и маа Рамотсве осъзна, че го е събудила.

— А, да. Ами… буден съм. Аз съм.

Маа Рамотсве не се отказа от официалния поздрав. Важно беше да попиташ човек дали е спал добре — това беше стар обичай, който според нея трябваше да се съхрани.

— А добре ли спа, раа?

Тонът на господин Дж. Л. Б. Матекони беше безизразен:

— Не бих казал. Прекарах цялата нощ в мислене, а сънят така и не дойде. Успях да заспя едва когато всички останали се събуждат. Сега съм много уморен.

— Много жалко, раа. Съжалявам, че те събудих. Върни се в леглото и поспи. Не може да се живее без сън.

— Знам това — каза господин Дж. Л. Б. Матекони раздразнено. — Напоследък все се мъча да заспя, но не успявам. Все едно че в стаята ми има някакво странно животно, което не иска да спя и непрекъснато ме побутва.

— Животно ли? — запита маа Рамотсве. — Какво животно?

— Няма никакво животно. Поне когато запаля лампата. Само дето аз си мисля, че е там и не ми дава да спя. Това искам да кажа. Всъщност няма никакво животно.

Маа Рамотсве замълча, а после попита:

— Добре ли се чувстваш, раа? Може би си болен?

Господин Дж. Л. Б. Матекони изсумтя.

— Не съм болен. Сърцето ми бие силно вътре в мен. Дробовете ми се пълнят с въздух. Просто ми е дошло до гуша от всички проблеми, които имам. Тревожа се, че ще ме разкрият. Че всичко ще приключи.

Маа Рамотсве се намръщи.

— Да те разкрият ли? Кой ще те разкрие и защо?

Господин Дж. Л. Б. Матекони понижи глас:

— Знаеш за какво говоря. Много добре знаеш.

— Нищо не знам, раа. Разбирам само, че говориш много странни неща.

— Ха! Така твърдиш, маа, но много добре знаеш за какво говоря. Извършил съм много грехове през живота си и сега ще ме разкрият и ще ме арестуват. Ще бъда наказани ти страшно ще се срамуваш от мен, маа, казвам ти.

Маа Рамотсве занемя, докато се опитваше да възприеме току-що чутото. Можеше ли наистина господин Дж. Л. Б. Матекони да е извършил ужасно престъпление, което да е крил от нея? И сега да е разкрит? Изглеждаше невъзможно — той беше чудесен човек, неспособен да извърши нещо нечестно, но точно такива хора понякога криеха в миналото си мрачни тайни. Всеки поне веднъж извършва нещо, от което го е срам, поне така беше чувала да се говори. Веднъж самият епископ Макхулу държа сказка за това в Женския клуб и заяви, че никога, дори и в Църквата, не бил срещал човек, който да не бил направил нещо, за което после да съжалява. Дори светците били правили лоши неща — може би свети Франциск бил настъпил гълъб — е, едва ли го бил направил, но сигурно бил извършил нещо друго, за което после бил съжалявал. Що се отнася до нея, имаше много неща, които й се искаше да не е правила, като се започне от времето, когато, едва шестгодишна, заля със захарен сироп най-хубавата рокля на едно друго момиче само защото тя нямаше такава. От време на време срещаше въпросното момиче — то живееше в Габороне и беше омъжено за човек, който работеше в сградата на „Даймънд сортинг“. Маа Рамотсве се чудеше дали не трябва да си признае, макар и с тридесетгодишно закъснение, да каже на тази жена какво е извършила, но някак не можеше да си наложи да го направи. Ала всеки път, когато тази жена я поздравяваше дружелюбно, маа Рамотсве си спомняше как беше взела консервата със сироп и я бе изляла върху розовия плат, когато веднъж момичето си забрави роклята в тяхната класна стая. Все пак трябваше да й каже някой ден — или може би да помоли епископ Макхулу да напише писмо от нейно име.