Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 40

Аз съм момиче, което е имало три живота. Моят първи живот беше, когато живеех с майка ми, лелите и чичовците ми на север, в Макадикади, близо до Ната. Това беше много отдавна, тогава бях много малка. Те бяха бушмени и се местеха от място на място. Знаеха как да намират храна в гората, като изравят корени. Бяха много умни хора, но никой не ги харесваше.

Майка ми даде гривна, направена от щраусова кожа, с парчета от черупка на щраусово яйце. Още я пазя. Това е единственото нещо, което ми е останало от нея, сега, когато вече е покойница.

След като тя умря, аз спасих малкия си брат, който бе погребан в пясъка заедно с нея. Той беше заровен съвсем плитко, така че махнах пясъка от лицето му и видях, че още диша. Помня как го вдигнах и побягнах през шубраците, докато накрая попаднах на някакво шосе. Един мъж с камион се зададе по пътя, а когато ме видя, спря и ме закара до Франсистаун. Не помня какво стана там, но ме дадоха на една жена, която каза, че мога да живея в двора й. Имаха малък навес, който страшно се нагорещяваше, когато го напечеше слънцето, но изстиваше през нощта. Спях там заедно с братчето ми — още бебе.

Хранех го с храната, която ми даваха в къщата. Започнах да помагам на онези добри хора. Перях и простирах прането на въжетата навън. Понякога миех съдовете, понеже те нямаха слуги. Имаше едно куче, което също живееше в двора, и един ден то ме ухапа по крака. Като разбра, съпругът на жената много се ядоса на кучето и го преби с дървена тояга. И кучето умря след всичкия бой, дето изяде, понеже беше зло.

После се разболях тежко и жената ме заведе в болница. Сложиха ми някакви игли и ми взеха кръв. Но не можаха да ме оправят и след известно време вече не можех да ходя. Дадоха ми патерици, но с тях ходех трудно. Намериха ми инвалидна количка, тоест можех да се прибера у дома. Но жената каза, че не може да остави момиче в инвалидна количка в двора си, защото няма да изглежда добре и хората ще приказват разни работи от рода на: „Как така ще държиш момиче в инвалидна количка в двора си? Това е много жестоко.“

Тогава мина един мъж, който каза, че търси сираци, за да ги прибере във фермата на сираците. С него беше една госпожа от правителството, която ми обясни, че е голям късмет да намеря място в такава хубава ферма. Можело да взема и брат си, който щял да бъде много щастлив да живее там. Но не бивало да забравям да обичам Иисус. Отговорих, че съм готова да обичам Иисус и че ще направя така, че и братчето ми да го обича.

Така свърши моят първи живот. Моят втори живот почна в деня, когато пристигнах във фермата на сираците. Дойдохме от Франсистаун с камион и на мен ми беше много горещо и неудобно да се возя отзад. Не можех да сляза да отида по нужда, понеже шофьорът на камиона не знаеше какво да прави с момиче в инвалидна количка. Така че когато пристигнахме във фермата на сираците, роклята ми беше мокра и аз се срамувах страшно, най-вече защото всички други сираци се бяха строили да ни гледат как пристигаме. Една от жените каза на децата да ходят да си играят, вместо да ни зяпат, но те се отдалечиха съвсем малко и ме наблюдаваха иззад дърветата.