Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 15

— Добре де — каза маа Рамотсве, — защо не я поправите? Господин Дж. Л. Б. Матекони не може вечно да ви води за ръчичка, нали така?

По-младият чирак се намуси.

— Да не мислите, че е толкова просто, маа? А? Опитвали ли сте някога да махнете глава на двигател на Пежо? Кажете, маа, пробвали ли сте?

Маа Рамотсве направи успокоителен жест.

— Не ви критикувам — каза тя. — Защо не помолите господин Дж. Л. Б. Матекони да ви покаже какво да правите?

— Така звучи много лесно, маа — възкликна ядосало по-големият, — ама проблемът е, че той не иска. А после си отива вкъщи и ни оставя ние да се обясняваме с клиентите. На тях това не им харесва. Само питат: „Къде ми е колата? Как според вас ще се придвижвам, докато вие дни наред ми поправяте колата? Трябва ли да почна да ходя пеша, като човек, дето няма кола?“ Такива работи говорят, маа.

Маа Рамотсве замълча за миг. Звучеше направо невероятно господин Дж. Л. Б. Матекони, който обикновено беше толкова съвестен, да позволи във фирмата му да стават такива неща. Той си бе спечелил славата на човек, който прави ремонтите не само качествено, но и бързо. Ако някой беше недоволен от работата му, можеше да докара колата обратно и господин Дж. Л. Б. Матекони я ремонтираше повторно без пари. Това беше неговият начин на работа и изглеждаше немислимо да остави кола на рампата на тези двама чираци, които явно нищо не разбираха от двигатели и непременно щяха да претупат нещата.

Тя реши да притисне по–големия малко повече.

— Да не искате да кажете — започна тя тихо, — да не искате да кажете, че господин Дж. Л. Б. Матекони не го е грижа за тия коли?

Чиракът я зяпаше право в очите, което беше проява на лошо възпитание. Ако знаеше как трябва да се държи човек, нямаше да ме гледа в очите, а щеше да сведе поглед, както се полага на младеж в присъствието на по-възрастен от него, помисли маа Рамотсве.

— Да — каза той направо. — През последните десетина дни господин Дж. Л. Б. Матекони май загуби интерес към тоя сервиз. Вчера например ми каза, че мислел да се махне, да отиде в своето село и да ме остави да отговарям за работата тук. Каза да се постарая да покажа най-доброто, на което съм способен.

Маа Рамотсве беше изумена. Беше ясно, че младежът казва истината, но тази истина звучеше направо невероятно.

— Има и още нещо — продължи чиракът, като си бършеше ръцете с омазнен парцал. — Не е плащал на доставчика на резервни части от два месеца. Оня ден се обадиха оттам, точно като си беше тръгнал по-рано, и аз вдигнах телефона. Нали така беше, Силетси?

Другият монтьор кимна.

— Както и да е — продължи първият. — Та те казаха, че ако не им платим до десет дни, няма повече да ни доставят резервни части. Заръчаха да кажа на господин Дж. Л. Б. Матекони и да го накарам да си оправи сметките. Така рекоха. Да съобщя на шефа. Това ми казаха да направя.

— И направи ли го? — попита маа Рамотсве.

— Направих го — отвърна той. — Рекох му: „Само за момент, раа. Само за момент.“ И тогава му го казах.

Маа Рамотсве наблюдаваше изражението му. Ясно беше, че му е приятно да се прави на загрижен служител, роля, която, както тя заподозря, вероятно не беше имал възможност да играе дотогава.