Читать «Морал за красиви момичета» онлайн - страница 17

Маа Макутси заключи вратата на „Дамска детективска агенция №1“. Когато тръгна към сервиза да говори с господин Дж. Л. Б. Матекони, маа Рамотсве я остави да довърши писмата и да ги пусне в пощата. Нищо, което би поискала, нямаше да е прекалено, толкова голяма беше радостта на маа Макутси от повишението и увеличението на заплатата. Беше четвъртък, значи следващият ден беше ден за плащане, пък ако ще и по старата тарифа. Би могла да се поглези с нещо, докато очаква това, помисли си тя, може би с поничка на път за вкъщи. Минаваше покрай една сергия, където се продаваха понички и други пържени вкуснотии, от които се разнасяше апетитна миризма. Но проблемът беше в парите. Голяма пържена поничка струваше две пули, което я правеше скъпо удоволствие, особено като си помислиш колко ще ти струва вечерята. Животът в Габороне беше скъп, всичко струваше два пъти повече, отколкото в родното й място. В провинцията с десет пули можеш да направиш много нещо, а тук същите тези пари сякаш изтичаха през пръстите.

Маа Макутси наемаше стая в задния двор на една къща на „Лобатсе роуд“. Стаята заемаше половината от малка барака от сиви тухли, която гледаше към задната ограда и към една лъкатушеща уличка, обитавана от кучета с издължени муцуни. Кучетата уж имаха стопани из околните къщи, но май предпочитаха собствената си компания и скитаха наоколо на групи от по две-три. Явно някой ги хранеше, макар и на неравномерни интервали, но въпреки това ребрата им се брояха и изглежда непрекъснато ровеха за храна из боклукчийските кофи. Ако маа Макутси оставеше вратата си отворена, случваше се някое от тези кучета да влезе и да я зяпа с печалните си гладни очи, докато тя не го изгони. Това бе по-голямо накърняване на достойнството й дори от онова, което я сполетя в работата, когато кокошки влизаха в агенцията и започваха да кълват в краката й.

Тя си купи поничка от сергията и я изяде веднага, като накрая дори облиза захарта от пръстите си. След като засити глада си, тя се насочи към къщи. Можеше да се прибере с микробус — това беше достатъчно евтин транспорт, — но тя се наслаждаваше на разходката в хладната вечер, а и обикновено не бързаше да се върне у дома. Зачуди се как ли беше брат й, дали денят бе бил добър за него или кашлицата му го бе изтощила. През последните няколко дни той се чувстваше доста добре, въпреки че беше много отслабнал, и тя успя да се наслади на една–две нощи непрекъсван сън.

Той дойде да живее при нея преди два месеца, след дълго пътуване с автобус от родното им място. Тя отиде да го посрещне на автогарата, която бе до жп гарата, и за момент не можа да го познае сред останалите. Последния път, когато се бяха видели, той беше добре сложен, дори понаедрял; сега бе прегърбен и измършавял, а ризата му се ветрееше свободно около тялото. Когато осъзна, че е той, тя се затича и пое ръката му, която бе гореща и суха, а кожата напукана — и това я уплаши. Тя вдигна куфара му, макар че той се опита да го стори сам, и го носи по целия път до микробуса, който се движеше редовно по маршрута до „Лобатсе Роуд“.