Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 6

Стаята с душовете е покрита с бели плочки и е съвсем празна, децата седят вътре и чакат, докато докарат и последната инвалидна количка. После хората на Сержанта донасят купичките с яденето и лъжици. След това слагат по една купичка в скута на всяко дете с бодната вътре лъжица.

В купичката има сигурно милион личинки, които се гърчат, пъплят и пълзят едни върху други.

Децата ядат.

В историите, които им четат в клас, има деца, дето понякога ядат и други работи — торти и шоколад, и наденички, и картофено пюре, и соленки, и бонбони, и спагети, и кюфтенца. Децата тук ядат само личинки и само веднъж седмично, защото — доктор Селкирк обясни това веднъж, когато Мелани попита — телата им са изключително ефективни в преработката на протеини. Не им е нужно да ядат нищо друго от нещата, за които пише в историите, не им трябва дори да пият вода. Личинките им дават всичко необходимо.

Когато приключат с яденето, хората на Сержанта им взимат купичките, излизат от стаята с душовете, затварят вратата и я запечатват. В този момент вътре настъпва пълна тъмнина, защото лампи няма. Тръбите зад стените почват да издават един такъв звук, сякаш някой се мъчи да не се засмее, а после химическият дъжд завалява от тавана.

Химикалът е същият, който носят по телата си учителите, Сержантът и хората му, или най-малкото има същата миризма, но е малко по-силен. Също така малко щипе отначало. После започва да щипе много. От него очите на Мелани стават червени, подпухват и тя почти спира да вижда. Но пък химикалът бързо се изпарява от дрехите и кожата, затова след още половин час седене в тихата тъмна стая от него остава само миризмата, а после и тя избледнява или сигурно децата свикват с нея, така че душът вече не им се струва толкова противен и те просто седят и чакат мълчаливо вратата да се отключи и хората на Сержанта да дойдат да ги изведат. Това е седмичната баня на децата и дори само заради нея неделята е най-лошият ден от всички.

Най-хубавият ден от всички е денят, в който преподава мис Жустиню. Тя не идва всеки път в един и същи ден, някои седмици пък изобщо не идва, но когато Мелани влезе в класната стая и види там мис Жустиню, усеща прилив на чисто щастие, сякаш сърцето й излита от нея и се издига високо в небето.

В дните на мис Жустиню никой не скучае. Мелани се вълнува, дори само като я гледа. Обича да си представя предварително в какво ще е облечена мис Жустиню, дали косата й ще бъде вдигната или пусната. Обикновено е пусната и понеже е дълга и черна и много къдрава, прилича на водопад. Но понякога мис Жустиню я връзва на много стегнат възел отзад на главата си и това също е красиво, защото така лицето й изпъква повече, почти като на статуя от онези пред вратите на храмовете, които държат на раменете си тавана. Името им е кариатиди. Всъщност, лицето на мис Жустиню винаги изпъква, защото има такъв прекрасен, прекрасен цвят. Кожата й е тъмнокафява, също като кората на дърветата на картинката с амазонската джунгла в килията на Мелани, онези дървета, чиито семена се пръскат само след горски пожар; кафява като кафето, което в междучасието мис Жустиню си налива в чашка от термоса си. Само дето цветът на кожата на мис Жустиню е по-тъмен и богат и от едното, и от другото кафяво; в него са смесени много цветове, така че всъщност човек не може да го сравни с нищо. Може само да каже, че кожата на мис Жустиню е толкова тъмна, колкото е светла кожата на Мелани.