Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 5

Мелани настоя, защото знаеше, че Бирмингам е най-големият град в Англия след Лондон и искаше да е сигурна, че цифрите в главата й са точните. „Но статистическите данни…“ беше почнала тя.

Мистър Уитакър я пресече: „Господи, Мелани, те отдавна не важат. Това е минало! Там вече няма нищо. Нищичко. Населението на Бирмингам е нула“.

Та, по всичко личеше, че част от информацията на Мелани се нуждае от известно опресняване.

Децата имат уроци в понеделник, вторник, сряда, четвъртък и петък. В събота цял ден стоят затворени по килиите, а по радиоточките звучи музика. Никой не идва, дори Сержантът, а помежду си не могат да си говорят, защото музиката е твърде висока. Преди време на Мелани й хрумна да измисли език от знаци, вместо от думи, за да могат децата да общуват през бронираните прозорчета, така че тя се зае и измисли такъв език, и самото измисляне беше забавно, но когато попита мис Жустиню дали може да научи целия клас на него, мис Жустиню й каза не, при това й го каза силно и остро. Накара Мелани да й обещае, че няма да споменава езика на знаците пред никого от другите учители и в никакъв случай пред Сержанта. „Него и бездруго здраво го тресе параноята“, беше казала мис Жустиню. „Ако реши, че говориш с другите зад гърба му, ще си изгуби и малкото ум, дето му е останал.“

И Мелани така и не успя да научи другите деца как да говорят със знаци.

Съботите са дълги и тъпи, и трудни за изтърпяване. Мелани си разказва сама на глас някои от историите, които им разказват в клас, или си пее в такт с музиката разни математически доказателства, например доказателството за безкрайността на простите числа. Няма проблем да го прави, защото музиката е силна и заглушава гласа й. В противен случай, Сержантът щеше да дойде и да й каже да престане.

Мелани знае, че Сержантът е в крилото и през съботните дни, защото една събота, когато Рони започна да блъска толкова силно по прозорчето на килията си, че ръката й се разрани и почна да кърви, Сержантът дойде. Водеше трима от хората си, до един облечени в големи костюми, които скриваха лицата им, после всичките влязоха в килията на Рони и по звуците Мелани разбра, че се опитват да я завържат за инвалидната количка. Пак по звуците се досети, че Рони се бори и им се съпротивлява, досети се, защото Рони все викаше: „Пуснете ме! Пуснете ме!“. После се чу гърмеж и още един, и още един, докато някой от хората на Сержанта не извика „Господи, недей…“, и други хора също завикаха, и някой каза „Хвани му другата ръка! Дръж го!“, и после всичко пак утихна.

Неделите са същите като съботите, само дето има ядене и душ. В началото на деня децата се връзват към количките както през учебните дни, но дясната им ръка остава свободна до лакътя. После ги вкарват в стаята с душовете, която е последната врата вдясно, точно до голата стоманена врата.