Читать «Момиченцето с всички дарби» онлайн - страница 14

Като кръв.

Сякаш мис Жустиню е ранена и тази рана не оздравява, а я боли непрекъснато.

Що за глупава идея, решава Мелани, че мис Жустиню винаги се усмихва, смее се и гласът й е като песен. Ако нещо я болеше, тя нямаше да може да се усмихва толкова много. Но точно в онзи момент мис Жустиню изобщо не се усмихва. Тя се взира в земята и лицето й е изкривено, сякаш е ядосана, тъжна или болна — сякаш от нея всеки момент ще излезе нещо лошо, може би сълзи, думи или повръщано, а може би и трите едновременно.

— Аз ще остана — избърборва Мелани. Отчаяно иска да накара мис Жустиню пак да се почувства добре. — Ако вие трябва да останете тук, аз ще остана с вас. Няма да искам да живея в Бийкън, ако вас ви няма.

Мис Жустиню вдига глава и отново поглежда момиченцето. Очите й са блеснали, а линията на устата й се движи непрекъснато и прилича на линиите, дето ги прави машината за кардиограми на доктор Селкирк.

— Съжалявам — бързо казва Мелани. — Моля ви, мис Жустиню, не бъдете тъжна. Можете да правите каквото поискате, ама наистина каквото поискате. Можете да си тръгнете или да останете, или…

После Мелани не успява да каже и дума повече. Изпада в тотално объркано мълчание, защото се случва нещо напълно неочаквано и абсолютно прекрасно. Мис Жустиню протяга ръка и я погалва по косата.

Погалва косата на Мелани, сякаш това е най-естественото и нормално нещо на света.

Пред очите на Мелани затанцуват светлинки, тя не може да си поеме дъх, не чува нищо, не може да говори, нито да мисли, защото никой — освен може би хората на Сержанта, при това само два-три пъти и винаги случайно — никога не я е докосвал, а сега я докосва мис Жустиню и Мелани усеща, че да бъде жива е почти непоносимо хубаво.

Всички в класа, които могат да я видят, гледат. Зяпнали са и са отворили широко очи. Толкова е тихо, че се чува как мис Жустиню си поема дъх и дъхът й леко притреперва накрая, сякаш й е много, много студено.

— Господи боже — прошепва мис Жустиню.

— Край на урока — казва Сержантът.

Заради каишката на шията си Мелани не може да обърне глава, за да го погледне. Явно и никой друг не е видял кога Сержантът е влязъл в стаята. Всички са толкова изненадани и уплашени, колкото и Мелани. Дори мис Жустиню изглежда уплашена, което е още едно от онези неща (като това, че Сержантът си има име например), които променят структурата на самия свят.

Сержантът влиза в зрителното поле на Мелани и застава точно зад мис Жустиню. Мис Жустиню рязко е дръпнала ръката си от косата на момиченцето още в секундата, в която Сержантът заговори. Сега отново навежда ниско глава, така че Мелани не вижда лицето й.

— Сега ги прибираме — казва Сержантът.

— Добре — отвръща мис Жустиню едва чуто.