Читать «Мемоарите на Адриан» онлайн - страница 5

А този метод е „потапяне в едно преоткрито време“. Затова според писателката не съществува жанрова граница между „Война и мир“ на Толстой и „В търсене на изгубеното време“ на Пруст, няма исторически и психологически роман, има само роман. Но опитът на „Мемоарите“ поставя под въпрос и това утвърждение. Поради амбициите да обхване многообразния свят на човешкия опит съвременната литература разрушава границите между жанровете, показвайки предпочитание единствено към многоликата форма на романа. Но дали той притежава ясно очертаеми граници и дали не е по-точно да наричаме просто текст съвременния роман, това всеповеденческо създание, което може да коси и наука, и поезия, което развлича, осведомява, изобразява.

Ако й липсваше историческият коректив, Юрсенар сигурно би се изразявала волно и рушително като Джеймс Джойс. Но погледът назад хвърля върху нейния роман кроткото покривало на класиката, вкарва в руслото на минали форми буйния поток на текста. В противовес на експериментите в съвременния роман в „Мемоарите“ не са оспорени правата на традиционното слово, а още по-малко на мисленето. То е толкова открито, толкова изнесено напред, че читателят започва да се колебае дали не държи в ръка особен вид философско четиво.

Свързвайки съвременната романност с античната форма, Маргьорит Юрсенар е осъществила още една среща — на два различни художествени опита. Формата на повествованието в „Мемоарите“ на пръв поглед е съвременно свободна, но всъщност тя е и достатъчно антична — своята писмена изповед Адриан предназначава за осиновения от неговия наследник Антонин седемнадесетгодишен Марк Аврелий. Този античен начин на диалогично изразяване има твърде дълга история. Още Хезиод съветва в стихове своя брат Перс, по-късно Теогнид — своя любимец Кирн. Сенека адресира моралните си размисли до Луцилий. Дори риториката на Квинтилиан има адресат и обемистите Плутархови биографии са предназначени за синовете на един приятел, към когото писателят от Херонея често се обръща поименно.

Това, че и Адриановите „Мемоари“ са писмо, не е просто игра на автентичност, изпълнена от познавач на духа на античната словесност, а един вид опора в реалното предназначение на текста, във възможен реален адрес, което, освен че придава достоверност на книгата, я обгръща и с ореола на идеал. Защото съвременните литературни текстове наистина страдат от липса на реално предназначение.

Реалното предназначение в случая е в предаването на собствения опит. Императорът епикуреец поучава бъдещия император стоик. Или по-точно Адриан, образът на многообразието, се опитва да разгради Марк Аврелий, образа на аскетизма и на основния принцип. Съвременните измислени мемоари на Юрсенар допълват и спорят с автентичните на Марк Аврелий. Историческа истина е, че Адриан избира за свой наследник кроткия сенатор Антонин и му налага неговите наследници в лицето на Луций Вер и Марк Аврелий. Но макар това да е вероятно, измислица е, че императорът забелязал аскетизма на младия Марк, опасното отделяне на духа от тялото, и се опитал със своите мемоари да атакува един вид предварително неговите знаменити „Към себе си“, където се твърди, че любовният акт е смесване на две слюнки. У Адриан тялото не е противопоставено на духа и не е унизено с подобни формулировки. Напротив, то е нещо богато и стабилно, често дори по-съвършено. „Моят ум, твърди Адриан, притежава само малка част от преработващите способности на тялото.“ По този начин Адриан, последният античен по античному човек, спори с бъдещото разделение на тяло и дух. Спорът с бъдещето е изразен и във формата на неговите мемоари — те са адресирани към един конкретен друг. Истинските мемоари на Марк Аврелий са вече разговор със себе си, а тия на Августин два века по-късно са отправени към абстракцията на бога.