Читать «Мегре» онлайн - страница 34

— Мислите ли, че няма да се наложи да отрежат крака ми?

— Обещавам ти, че до половин месец ще бъдеш излекуван. Ти имаш слабо възпаление на ставата.

— Аха!

Одиа се загледа в тавана и стоя така няколко минути. В една стая звънна будилник. Тихите стъпки на камериерите, които започваха работа, преминаха по коридорите, после на стълбището една четка заскърца без прекъсване по обувките.

— Реши ли?

— Не зная.

— Значи предпочиташ да отидеш в углавния съд с Кажо?

— Искам да пия вода.

Той правеше това нарочно. Не се усмихваше, ала личеше радостта му, че го обслужват.

— Водата е топла!

Мегре не протестираше. С тиранти на кръста той ходеше насам-натам и изпълняваше всичко, което раненият искаше от него. Хоризонтът порозовя. Слънчев лъч лизна стъклото на прозореца.

— Кой води следствието?

— Комисарят Амадийо и съдията Гастамбид.

— Свестни хора ли са?

— От най-свестните.

— Признайте, че за малко щях да се отърва! Как ме блъснаха?

— С лявата страна на колата.

— Йожен ли шофираше?

— Да. Марсилеца беше до него. Що за човек е той?

— Младок, който пристигна преди три месеца. Бил е в Барселона, но изглежда, че няма вече какво да прави там.

— Слушай, Одиа. Безсмислено е да си играем повече на криеница. Ще повикам такси. И двамата ще отидем в Дирекцията на полицията. В осем часа Амадийо ще пристигне и ти ще му кажеш всичко.

Мегре се прозяваше, толкова уморен, че с мъка произнасяше някои думи.

— Няма ли да ми отговориш?

— Е, хайде да вървим.

За няколко минути Мегре си изми лицето, направи си тоалета и поръча да донесат закуска за двама.

— Разбираш ли, при твоето положение има само едно място, където човек може да бъде спокоен. Това е затворът.

— Амадийо не е ли един висок, винаги блед, с дълги мустаци?

— Да.

— Нищо не ми говори!

Изгряващото слънце му навяваше мисълта за къщурката край Лоара и въдиците, които чакаха на дъното на лодката. Това се дължеше може би на умората, но за миг Мегре беше готов да зареже всичко. Той погледна Одиа с облещени очи, сякаш бе забравил какво правеше тук, прокара ръка по косата си.

— Как да се облека? Панталоните ми са скъсани.

Повикаха камериера, който се съгласи да им услужи с едни стари панталони. Одиа куцаше, пъшкаше, увиснал с цялата си тежест върху ръката на спътника си. Минаха през Пон-Ньоф с такси и вече с облекчение дишаха свежия утринен въздух. Един празен фургон излизаше от затвора, където бе докарал товар затворници.

— Ще успееш ли да се изкачиш по стълбата?

— Може би. Във всеки случай не искам носилка!

Бяха близо до целта. Сърцето на Мегре се стягаше от нетърпение. Таксито спря срещу номер 36. Преди да изведе Одиа от колата, комисарят плати таксата, повика униформения постови, за да го помоли за помощ.

Постовият разговаряше с някакъв човек, който стоеше гърбом към улицата и като чу гласа на комисаря, се обърна кръгом. Това беше Кажо в тъмно пардесю, с посивели от двудневна брада бузи. Одиа го забеляза едва навън от таксито, а Кажо, без дори да го погледне, продължи разговора си с полицая.

Не си размениха нито дума. Мегре подкрепяше келнера, който се преструваше па много по-осакатен, отколкото беше.