Читать «Мегре» онлайн

Жорж Сименон

Мегре

I

Преди да отвори очи, Мегре свъси вежди, като че не вярваше па този глас, който току-що му бе извикал в най-дълбокия сън:

— Свако!…

Все така със затворени клепки, той въздъхна, опипа чаршафа и разбра, че не сънува, че става нещо, защото ръката му не бе напипала топлото тяло на госпожа Мегре там, където то трябваше да бъде.

Най-после отвори очи. Нощта беше светла. Госпожа Мегре, изправена до прозореца с малки стъкла, дърпаше пердето, докато долу някой разтърсваше вратата и грохотът отекваше из цялата къща.

— Свако! Аз съм…

Госпожа Мегре продължаваше да гледа навън, а косите й, прибрани с фуркети, й придаваха странен ореол.

— Филип е — каза тя, тъй като знаеше, че Мегре се е събудил и чака, обърнат към нея. — Ще станеш ли?

* * *

Мегре слезе пръв, обул на бос крак плъстените си пантофи. Бе си нахлузил набързо един панталон и вървешком по стълбата си наметна сакото. На осмото стъпало трябваше да наведе глава заради гредата. Обикновено правеше това, без да мисли. Този път забрави и се блъсна в горната греда, изръмжа, изруга, измъкна се от леденото стълбище и влезе в кухнята, където още се бе запазила малко топлинка.

На вратата имаше железни пръчки. От другата й страна Филип казваше на някого:

— Няма да се бавя много. Ще бъдем в Париж, Преди да се съмне.

Госпожа Мегре се обличаше, защото се чуваше как снове насам-натам из първия етаж. Мегре дръпна резето, кисел от това, че преди малко се бе ударил.

— А, ти ли си! — измърмори той, като видя племенника си, застанал на улицата.

Над обезлистените тополи плаваше огромна луна и така осветяваше небето, че се очертаваха и най-малките клонки, а зад завоя Лоара като че беше обсипана със сребристи пайети.

„Източен вятър!“ — помисли неволно Мегре, както би помислил всеки местен жител, като види как посивява повърхността на реката.

Това са привички, които човек усвоява на село, както и тази да стои, без да казва нищо, в рамката на вратата, да гледа неканения гост и да го чака да заговори.

— Нали поне не съм събудил леля?

Лицето на Филип беше премръзнало от студ. Зад него, в побелялото от скреж поле, се открояваше чудноватият силует на едно такси „Ж. 7“.

— Навън ли ще оставиш шофьора?

— Трябва да говоря веднага с вас.

— Влизайте бързо и двамата — обади се от кухнята госпожа Мегре, която палеше газена лампа.

И добави на племенника си:

— Още нямаме електричество. Тоест инсталацията е прокарана в къщата, но още не са ни пуснали тока.

И наистина в края на една жица висеше електрическа крушка. Има подробности от тоя род, които човек забелязва неволно. А когато е вече нервен, това е достатъчно, за да го раздразни. През следващите минути Филип трябваше често да се взира в тази крушка и в недобре обтегнатата й жица, които не служеха за нищо, освен да подчертават всичко старо, запазило се в тази селска къща, или пък всичко крехко в модерните удобства.

— От Париж ли идеш?

Още сънен, Мегре се облягаше на камината. Присъствието на таксито на пътя правеше въпроса излишен като крушката. Но има моменти, когато човек говори, за да се намира на приказки.