Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 87

Колата на мародерите беше съвсем близо до нас, на не повече от двеста ярда и се виждаше чудесно. По всичко личеше, че няма да намали ход и при преминаването на съседния кръстопът изстреля нов снаряд от дяволската си енергия. Сградата, в която се помещаваше столовата, която често посещавахме, избухна в пламъци.

— Едуард! Там!

Амелия сочеше към пресечката на две улици, по едната от които приближаваха пет от полицейските коли на града. Екипирани бяха с топлинни оръдия, като тези на нашествениците, но с по-малък калибър и щом получиха относително добра видимост към двете водещи вражески оръдия, дадоха първия си изстрел.

Резултатът не закъсня: с оглушителна експлозия колата на нашествениците се разби и се разлетяха отломки по всички посоки. Преди ударната вълна да блъсне сградата, на покрива на която се бяхме покачили, имах време да забележа само как една от колите на защитниците беше отхвърлена от взрива. За щастие ние двамата с Амелия вече бяхме клекнали ниско долу, в противен случай положително щяхме да отхвръкнем от местата си. Част от парапета се срути навътре и едва не ме уби, а част от покрива се сгромоляса зад гърба ни. В продължение на няколко секунди единственият звук, който чувахме, бяха ударите на металните отломки по настилката на улицата и стените наоколо.

Четирите оцелели коли продължиха напред, без да се бавят, заобиколиха своя повреден събрат и прегазиха разбитите останки на врага. Няколко мига по-късно се загубиха от погледа ми, забързани към мястото на главната битка.

Имахме само няколко мига отдих.

Със зловещо подрънкване на металните си крака и пронизителни сирени още четири коли на нашествениците наближиха центъра на града от юг. Движеха се с вдъхваща ужас скорост и от време на време изстрелваха към оцелелите сгради дяволските си снаряди. В същия миг от подпалените постройки лумваха стълбове черен дим, който се виеше над главите ни и често пъти ни заслепяваше или задушаваше.

Отчаяни, търсехме с поглед да се появи по улиците някой от защитниците. Три от вражеските коли минаха под нас и се изгубиха на север в потъналите в дим улици. Само последната забави ход и се приближи до разбития си събрат, след което спря пред усуканите, полустопени метални отломки. Постоя там няколко минути и бавно продължи по улицата към нашата сграда.

Само след миг спря точно под наблюдателния ни пункт. Двамата с Амелия гледахме разтреперани надолу.

Изведнъж възкликнах:

— О, господи, Амелия! Не гледай!

Но беше твърде късно. Тя също беше вперила поглед в невероятната гледка, привлякла и моето внимание. Имах чувството, че наоколо всичко е замряло — гледката, разкрила се пред погледа ми, ме накара да оглушея и да онемея.

Очевидно вражеската машина беше проектирана именно за операции като тази. Вече споменах, че на задната част беше разположено изстрелващото огнени снаряди оръдие, а пред него беше инсталирано едно от онези метални паякообразни съоръжения, които бяхме видели да поправят наблюдателната кула, но то в момента седеше свито, а странният му неестествен механичен живот беше замрял.