Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 88

Мястото за шофьора, заобиколено от четирите страни с метална броня, беше в предната част на колата. Отгоре обаче беше свободно и спокойно можехме да видим шофьора.

Това не беше човек, за което може би трябваше да се досетим по-рано. Беше живо същество, защото материята пулсираше и се огъваше по най-отвратителен начин. Кожата му имаше сиво-зелен цвят, а лъскавото му тяло беше подпухнало, с неправилна овална форма, около пет стъпки в диаметър. От нашето наблюдателно място трудно различавахме подробностите, но на гърба си чудовището имаше по-светло петно, което би могло да се сравни с дихателния отвор на главата на кит. Виждахме и пипалата му… струпани в уродлива купчина отпред. По-късно можах да се уверя, че са около шестнайсет, но в първия миг, обзет от ужас и отвращение, имах чувството, че изпълват цялото пространство на импровизираната кабина.

Извърнах очи и погледнах Амелия.

Лицето й беше станало смъртно бледо, а очите бяха затворени. Обгърнах раменете й с ръка и тя потрепери инстинктивно, сякаш не аз, а отвратителното чудовище я беше докоснало.

— В името на всичко свято — промълви тя. — Какво ще правим?

Дълбоко вцепенение беше парализирало езика и мислите ми и не можах да отговоря. Отново погледнах надолу, за да видя как за тези няколко секунди чудовището беше успяло да насочи дулото на оръдието към сградата, в която се бяхме свили.

Миг по-късно се разнесе мощна експлозия и около нас лумнаха пламъци и стълбове дим.

III

От силния удар по-голямата част от покрива зад нас рухна и обзети от ужас, се изправихме на треперещите си крака и слепешката се придвижихме към стълбището, по което се бяхме качили. От дъното на сградата нагоре се вдигаха стълбове гъст дим и горещината ставаше нетърпима.

Подът под нас започна да се пука и стена от пламъци и искри избликна на около петдесет стъпки над главите ни. Изплашена, Амелия сграбчи ръката ми.

Стълбището, както и стените на постройката, беше изградено от камък и все още изглеждаше сигурно въпреки силната топлина, която лъхаше от по-долните етажи.

Обвих носа и устата си с ръкава на дрехата, присвих очи, колкото едва-едва да виждам и се спуснах надолу, влачейки с другата ръка Амелия. Бяхме изминали две трети от пътя, когато на едно място стълбището се беше срутило и трябваше опипом да търсим сред отломките място, където да стъпим. Сега най-силно усетихме силата на пожара — не можехме да дишаме, не виждахме и освен адската жега, идваща отдолу, не чувствахме нищо. Като по чудо открихме останалите стъпала и през глава се спуснахме надолу… най-сетне изскочихме на улицата, полузадушени, облени в сълзи от лютивия дим.

В момента, в който Амелия се строполи на земята, няколко марсианци изтичаха покрай нас, като пищяха и викаха с пронизителните си сопранови гласове.