Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 71

Пред повечето марсианци на масите стоеше голям стъклен съд, пълен с някаква прозрачна течност, която бяхме взели за вода, но когато я опитах, веднага разбрах грешката си. Макар и освежителна, напитката съдържаше алкохол с висок градус, от който след няколко минути усетих приятно замайване.

Налях и на Амелия, но тя отпи съвсем малко.

— Много е силно — каза тя. — Не бива да губим контрол над себе си.

Налях си още веднъж, но Амелия ме спря. Мисля, че добре направи, защото от поведението на марсианците личеше, че те са твърде опиянени. Станаха по-шумни и по-свободни в поведението си от преди. Някой дори се изсмя, макар че смехът му прозвуча истерично и пронизително. Вече бяха изпити огромни количества от алкохолната напитка, а прислужниците от кухнята изнесоха още пълни съдове. Една пейка падна на пода и седналите на нея се изтърколиха на земята, а няколко марсианки повлякоха двама млади роби от кухнята и ги притиснаха в единия от ъглите; настъпи такава бъркотия, че не можехме да видим какво става. От кухнята излязоха още роби, повечето от тях бяха жени. За наше удивление те не само че бяха съвършено голи, но съвсем спокойно се присъединиха към веселбата на своите господари, прегръщаха ги и ги съблазняваха.

— Струва ми се, че е време да тръгваме — обърнах се аз към Амелия.

Тя остана да ги гледа мълчаливо още няколко минути. Най-сетне промълви:

— Съгласна съм. Всичко това е грубо и противно.

Отправихме се към вратата, без да се обръщаме назад. Разнесе се трясък от още една обърната пейка и от шум на чупене на чаши. От унинието не беше останала и следа.

Тъкмо бяхме стигнали вратата, когато в залата проехтя силен вледеняващ звук, който ни накара да спрем и да се обърнем. Някакво страхотно стържене, толкова силно, че заглуши всички останали шумове в залата, дойде от далечните й ъгли.

Въздействието му върху марсианците беше драматично: всички замряха и се загледаха един друг като обезумели. В тишината, последвала внезапната и груба намеса, проечаха подновените ридания.

— Хайде, Амелия — обадих се аз.

Изтрезнели от случката, побързахме да напуснем сградата, без да разберем какво стана в същност, а и не на шега уплашени.

На улицата имаше още по-малко хора, но светлинните лъчи от върховете на кулите кръстосваха пространството, сякаш искаха да изловят и последните минувачи, които, вместо да се приберат, все още се разхождаха навън.

Поведох Амелия в посока, обратна на тази част на града, където марсианците се събираха, към местата, където се озовахме в началото. Външната страна на нещата обикновено е измамна: макар че не се виждаха светлини и вътре беше съвършено тихо, сградите, покрай които минавахме, не бяха изоставени. Изминахме около половин миля и чак тогава се опитахме да отворим вратата на една от потъналите в мрак къщи. Вътре грееше силна светлина и видяхме, че там имаше друг гуляй. Видяхме… не, не бива да описвам онова, което видяхме. Амелия също не изпитваше желание да бъде свидетел на подобна разпуснатост и бързо се отдалечихме, все още неспособни да се примирим с този нов свят.