Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 70

— Взимай от всичко по малко — чух тихия глас на Амелия. — Така, ако има нещо, което да е отровно за нас, опасността ще е по-малка.

Ние отрупахме с храна големите, груби метални чинии. Един или два пъти помирисах онова, което слагах, но не само не изпитах удоволствие, а напротив.

С пълни ръце се отправихме към една от най-отдалечените маси, встрани от основната група марсианци.

На масата, на която се настанихме, имаше съвсем малко хора, но въпреки това оставихме чиниите на другия край. От двете страни имаше дълги ниски пейки. Седнахме един до друг и макар никой да не ни обръщаше внимание, бяхме много притеснени.

Хапнахме по малко от всичко: не беше вкусно, но все пак топлата храна беше по-добра от празния стомах.

След малко Амелия се обади тихо:

— Едуард, ние няма да можем да живеем така вечно. Просто досега имахме късмет.

— Хайде да не го обсъждаме сега. И двамата сме твърде изтощени. Ще намерим къде да спим тази нощ, а на сутринта ще правим планове.

— Планове за какво? Как да се крием до края на живота си ли?

Тласкани от спомена за неистовия глад в пустинята, стоически изядохме храната си. Месото не беше по-добро: имаше вид на говеждо, но сладнеше и нямаше никакъв вкус. Дори „сиренето“, което оставихме за на края, беше възкисело.

Въпреки всичко вниманието ни непрестанно се отвличаше от храната към това, което ни заобикаляше.

Вече описах обичайното поведение на марсианците като, общо взето, унило и въпреки шумните разговори, които се чуваха наоколо, в тях нямаше и следа от веселие. По едно време една от жените на нашата маса се наведе напред; опря широкото си чело на ръцете си и видяхме как сълзи обилно се стичат по бузите й. Малко по-късно в отдалечения край на залата някакъв мъж скочи от мястото си и като махаше оживено дългите си ръце, развълнувано заговори нещо със странния си тъничък гласец. После приближи до стената наблизо, заудря я с юмруци и закрещя. Чак тогава хората край него му обърнаха внимание и неколцина от тях се изправиха, наобиколиха го и очевидно се опитаха да го успокоят, но той беше неукротим.

Няколко секунди след това сякаш отчаянието зарази останалите и в залата започна масово ридание, което накара Амелия да ме попита:

— Как мислиш, дали е възможно тук реакциите да са обратни? Искам да кажа, че когато се радват — плачат?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърнах аз, без да откъсвам поглед от плачещия марсианец. Буйството му трая още известно време, след което, покрил лице с двете си ръце, той напусна залата. Останалите останаха неподвижни, докато той се скри зад вратата, след което с още по-отчаян вид се върнаха и седнаха на местата си.