Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 69

Миг по-късно групата се показа на входа и без дори да ни удостоят с поглед, марсианците се отправиха в посоката, в която се бяха загубили другите. Почакахме минута-две и ги последвахме.

V

Щом се озовахме на улицата, веднага си дадохме сметка, че вътре беше по-топло, факт, който ни вдъхна още малко спокойствие. Бях се страхувал, че марсианците обикновено живеят при по-ниска температура, но помещението се оказа отоплено до съвсем приемлива за нас температура. Не ми се искаше да спя в обща спалня, още по-малко бих го искал за Амелия, но вероятно трябваше да се примирим с това, важното беше, че ще можем да спим на сравнително топло и удобно място.

Не се наложи да вървим дълго. Марсианците пред нас прекосиха едно кръстовище, настигнаха друга по-голяма група, идваща от друга посока, след което влязоха в една от близките сгради. Светлината от непрестанно въртящите се кули даде възможност да видим, че архитектурният й стил беше далеч по-прост. Прозорците й бяха осветени, а когато се приближихме, доловихме отвътре оживление и шум.

Амелия задуши преувеличено жадно.

— Надушвам храна — каза тя. — А чувам и тракане на съдове.

— А пък аз долавям прояви на разумно поведение — обадих се аз.

Така или иначе настроението ни значително се подобри и макар почти незабележимо, усетих, че Амелия споделя моето чувство на слаба надежда.

Добили кураж от посещението в предишната къща, приближихме сградата без особени колебания, смело прекрачихме прага и влязохме в голямо, ярко осветено помещение.

Веднага стана ясно, че не сме попаднали отново в спалня. Вътре, успоредно една до друга, бяха наредени дълги маси, около които седяха множество, очевидно пируващи марсианци. Масите бяха отрупани със съдове с храна, а въздухът беше наситен с изпарения и тежка миризма. Отвсякъде се носеха гласове на марсианци. В далечния край на залата се намираше кухнята, където дванайсетина роби разсипваха храна от големи съдове в метални чинии и после ги нареждаха върху тезгях пред входа на кухнята.

Групата, след която вървяхме, се отправи натам и всеки от тях си взе чиния.

— Амелия, край на мъките ни — възкликнах аз. — Тук има достатъчно храна.

— При условие, че можем да я ядем, без да се страхуваме.

— Имаш пред вид, че може да е отровна?

— А откъде ще знаем, че не е? Ние не сме марсианци, пък и храносмилателната ни система е приспособена за други храни.

— Нямам намерение да умирам от глад само защото не мога да се реша. А освен това ни наблюдават.

Това беше напълно вярно, защото ако можехме да останем незабелязани в спално помещение, явната ни нерешителност тук привличаше вниманието. Улових лакътя на Амелия и я побутнах към тезгяха.

Толкова гладен се чувствах през целия ден, че ми се струваше, че ще мога да погълна каквото и да е. По-късно обаче глождещият ме глад бе стихнал и беше заместен от леко гадене; сега желанието ми да ям съвсем не беше така силно, както очаквах. Още повече че щом приближихме тезгяха, стана ясно, че въпреки изобилието от пълни съдини, пред нас имаше твърде малко неща, които поне на вид ставаха за ядене. Изненадах се от неочакваната си придирчивост. Почти всички храни бяха течни или кашести и бяха насипани в супници или купи. По всичко личеше, че червеникавите треви бяха основна храна, макар по пътя си да бяхме срещнали и големи участъци със зелени насаждения. Тук-там в някои чинии имаше нещо, което приличаше на месо (наглед твърде сурово), а в други бе сложено нещо, подобно на сирене (макар никъде да не бяхме срещнали добитък), няколко стъклени съда, прилични на буркани, бяха пълни с ярко оцветена течност, с която марсианците поливаха храната си като със сос.