Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 53

— Не бива да говорим за това.

Тогава съвсем отчаян попитах:

— Отказваш ли ми?

— Едуард, моля те…

— Да не би да си сгодена вече?

— Не, не съм, а и не ти отказвам. Просто мисля, че не бива да говорим за такива неща, защото бъдещето ни е съвсем несигурно. Дори не знаем в коя държава се намираме. А дотогава…

Гласът й потрепери и прозвуча почти толкова несигурно, колкото неубедителни бяха аргументите й.

— Но утре — продължих аз — ще разберем къде се намираме и тогава вероятно ще измислиш друго извинение. Искам да знам едно: обичаш ли ме така, както аз те обичам?

— Не зная, Едуард.

— Обичам те нежно. Можеш ли и ти да кажеш същото?

Неочаквано тя обърна глава към мен и докосна нежно бузата ми с устни, сетне промълви:

— Страшно много ми харесваш, Едуард.

Налагаше се да се задоволя и с това. Вдигнах глава и докоснах с устни нейните. Секунда след това тя се отдръпна и изви глава.

— Вече направихме една глупост — обади се тя. — Нека не повтаряме същата грешка. Принудени сме да прекараме заедно нощта и никой от нас не бива да използува това.

— Щом така го разбираш.

— Скъпи мой, не бива да смятаме, че няма кой да ни открие. От всичко, което видяхме, вероятно сме попаднали в частно имение.

— Досега не си споменавала такова нещо.

— Не съм, но може би не сме така сами, както ни се струва.

— Съмнявам се, че някой ще започне да се рови в купчина листа! — казах аз.

При тези думи тя се засмя и ме притисна до себе си.

— Трябва да спим. Може би ни очаква още дълъг път.

— Все още ли ти е удобно в това положение?

— Да. А на теб?

— Яката ме стяга — отвърнах аз. — Смяташ ли, че ще бъде много неприлично, ако си сваля връзката?

— Как успяваш, независимо от условията да спазваш благоприличието! Дай да я сваля… сигурно едвам дишаш.

Понадигнах се, Амелия сръчно разхлаби възела и откопча предното и задното копче на яката. След това аз отново се отпуснах и усетих как ръцете й обгърнаха отново врата ми. Притиснах лицето си до бузата й, целунах крайчеца на ухото й и зачаках сънят да се върне.

III

Събуди ни не изгряващото слънце, чиято светлина се процеждаше през листата над нас в почти кафеникаво сияние, а пукотът и скърцането на стената от растения, край която бяхме разположили бивака си. Полежахме прегърнати още няколко минути, сякаш съзнавахме, че топлината и интимността на изминалата нощ трябва да се вкусят докрай. Най на края изритахме и разбутахме червените листа над нас и се измъкнахме на силната дневна светлина. Схванати от принудителната неподвижност през нощта, дълго се протягахме и разкършвахме.

Утринният ни тоалет беше кратък, закуската — още по-кратка. Изтрихме лицата си с кърпата на Амелия и се вчесахме. Всеки от нас изяде по две таблетки шоколад, които поляхме с растителен сок. Събрахме оскъдния багаж и се приготвихме да продължим пътя си. Забелязах, че Амелия продължава да носи корсета между дръжките на чантата.

— Няма ли да оставим това? — попитах аз, като в същото време си мислех, че би било чудесно, ако тя никога вече не го използува.

— А това? — попита на свой ред тя, измъквайки връзката и яката ми от чантата си. — Ще оставим ли и това?