Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 52

Въпреки всичко, което се беше случило, настроението ми беше добро. Погледнато обективно, шансовете да оцелеем бяха нищожни; Амелия също го беше разбрала. Ако в следващите двадесет и четири часа не стигнехме населено място, положително щяхме да загинем тук на това плато.

Все пак не можех да забравя онзи миг, в който бях видял съдбата на Амелия.

Знаех, че ако през 1903 година тя живее в Ричмънд, ще бъде убита от експлозията край къщата. Не можех да разсъждавам в онзи момент, но ми се струва, че моята безотговорна намеса в работата на Машината на времето беше инстинктивно желание да променя някак съдбата. Положението, в което се намирахме сега, беше резултат на видяното тогава, но за нищо не съжалявах.

Бях решил, където и да се намирахме и в която и да е година, да направя всичко възможно Амелия да не се върне в Англия, докато този ден не отмине!

Бях споделил с нея любовта си и ми се стори, че тя не е безразлична; вече бях повече от сигурен в силата на любовта си и исках да й предложа женитба. Не можех да кажа дали тя ще приеме, но бях решил да бъда категоричен и търпелив. Като моя съпруга тя трябваше да се подчини на волята ми. Очевидно Амелия беше от по-благороден произход, но се мъчех да се убедя, че това не ще попречи кой знае колко на отношението ни един към друг. Тя беше привърженик на еманципацията и ако любовта ни се окажеше истинска, тя нямаше да бъде помрачена от…

— Буден ли си, Едуард?

Гласът й дойде съвсем отблизо.

— Да. Аз ли те събудих?

— Не… Будна съм от известно време. Чух как се променя дишането ти.

— Зазори ли се вече? — попитах аз.

— Като че ли не още.

— Мисля, че трябва да се преместя — казах аз. — Сигурно много ти тежа.

Ръцете й, които все още обгръщаха плещите ми, моментално се стегнаха около мен.

— Моля те стой си така — обади се тя.

— Не бих искал да смяташ, че използувам положението.

— Аз съм тази, която го използува. Ти чудесно заместваш одеяло.

Отдръпнах се леко от нея, така че лицето ми застана точно над нейното. Листата край нас зашумяха в тъмнината.

— Амелия, искам да ти кажа нещо — промълвих аз. — Много те обичам.

Ръцете й още по-силно се стегнаха около мен и ме накараха да наведа лице към нейното.

— Скъпи мой Едуард — промълви тя, прегръщайки ме нежно.

— Нямаш ли какво друго да ми кажеш?

— Само… само че съжалявам за онова, което се случи.

— Не ме ли обичаш?

— Не съм сигурна, Едуард.

— Ще се омъжиш ли за мен?

Усетих как главата й помръдва: поклащаше я насам-натам, но само толкова.

— Амелия?

Тя продължаваше да мълчи и аз чаках неспокойно. Лежеше, без да помръдне, с ръце, отпуснати върху плещите ми.

— Не мога да си представя живота без теб, Амелия — промълвих аз на края. — Познавам те съвсем отскоро, но имам чувството, че съм бил с теб цял живот.

— Аз също — пророни тя почти без звук, но гласът й беше безжизнен.

— Тогава, моля те, омъжи се за мен. Щом стигнем някое населено място, ще намерим британско консулство или някоя мисионерска черква и можем да се венчаем веднага.