Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 55

Амелия смръщи чело.

— Не мисля, че това е възможно — промълви тя най на края. — Пътувахме във времето точно така, както се пътува и в пространството, и дотолкова, доколкото се простират познанията ми, напуснали сме света в момента, когато напуснахме Ричмънд. От този момент нататък в Англия няма нито Амелия Фицгибън, нито Едуард Търнбул.

Бях очаквал такъв отговор и затова побързах да попитам:

— В такъв случай сър Уилям ще открие ли нашето изчезване?

Най-неочаквано Амелия се усмихна.

— Виж това не мога да гарантирам. Не съм сигурна, че той ще открие липсата, преди да са минали няколко дена. Той е извънредно зает човек. Предполагам, че щом открие, че ме няма, ще се обади в полицията и името ми ще бъде записано в списъка на търсените лица. Това поне ще направи.

— Как можеш да говориш за това така спокойно? Положително сър Уилям ще се разтревожи много от твоето изчезване.

— Аз само съобщавам фактите, така както ги виждам. Зная, че той подготвяше Машината на времето за изследователско пътуване и ако не бяхме го изпреварили, той щеше да бъде първият човек, който щеше да пътува в бъдещето. Когато отиде в лабораторията си, ще намери Машината почти непроменена, защото тя вече ще се е върнала оттук, и той ще продължи своята работа, без да се интересува за домашните си.

— Как мислиш — попитах аз, — ако сър Уилям се досети за причината на твоето изчезване, дали би използувал Машината, за да ни потърси?

Амелия веднага поклати глава.

— Ти може би вярваш, че той ще разбере, че сме пипали Машината? А дори и да разбере, как ще знае къде да ни търси? Първото е почти немислимо, тъй като много трудно можеш от външния вид на Машината да познаеш дали някой я е използувал; второто също е абсурдно, защото Машината няма устройство, което да записва направените пътувания.

— В такъв случай трябва да разчитаме единствено на себе си.

При тези думи Амелия се приближи до мен и улови здраво ръката ми.

— Да, скъпи мой — каза тя.

IV

Слънцето беше превалило вече най-високата си точка, растенията хвърляха сянка, но ние упорито продължавахме да вървим. Тъкмо бях решил, че вече е време да направим поредната почивка, изведнъж сграбчих Амелия за лакътя и посочих напред.

— Амелия, гледай! — извиках. — Там… на самия хоризонт!

Точно пред нас се разкри най-привлекателната гледка, която всеки от нас можеше да си представи. Някакъв метален и лъскав предмет отразяваше слънчевата светлина в очите ни. Блясъкът беше постоянен, което значеше, че не идва от естествен отражател — море или езеро.

Предметът беше дело на човешка ръка и от известно време насам първият признак на цивилизация.

Отправихме се нататък, но след миг блясъкът изчезна.

— Какво стана? — попита Амелия. — Дали не беше мираж?

— Каквото и да е било — премести се — отвърнах аз. — Но не беше плод на въображението ни.

Вървяхме колкото е възможно по-бързо, но все още непривикнали с разредения въздух, се принудихме да се върнем към предишната по-спокойна крачка.

След две-три минути отново зърнахме отразената светлина и разбрахме, че не сме сбъркали. На края разумът надделя и решихме да спрем и да отдъхнем за малко; изядохме остатъка от шоколада и пихме растителен сок, докато стомасите ни се напълниха. Така подкрепени продължихме към проблясващия предмет, окрилени от мисълта, че дългият ни път е към своя край.