Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 50

— Не е отровен. Преди час, когато свалях корсета си, го опитах. Съживява те, а неприятни последици не забелязах.

Доближих края на стъблото до устните си и внимателно смукнах. Устата ми се изпълни с хладка течност. След първата глътка миризмата не беше чак толкова неприятна.

— Напомня ми сиропа за засилване, който ме караха да пия като дете — казах аз.

Амелия се усмихна:

— Значи и на вас са ви давали сиропа на Париш. Чаках да видя дали ще забележите приликата.

— След това обикновено получавах по лъжица мед, за да премахне лошия вкус.

— Този път ще трябва да минете без мед.

— Наистина ли? — дръзко попитах аз.

Амелия ме погледна остро и лицето й отново поруменя. Хвърлих пълзящото растение встрани и помогнах на момичето да се промуши под импровизирания заслон.

Глава седма

Събудени за истината

I

Дълго време лежахме тихо един до друг. Макар че Амелия беше събрала само растения, които й се бяха сторили най-сухи, усетихме как от тежестта на телата ни от тях непрекъснато се процеждаше сок. На всичкото отгоре при най-леко помръдване отвън нахлуваше хладен въздух. Успях да подремна известно време, но не мога да кажа дали Амелия спеше.

Събуден от нахлулия между стъблата на навеса хлад, който пролази нагоре по краката ми, усетих, че и Амелия потръпна.

След малко тя се обади:

— Едуард, как мислите, дали ще умрем тук?

— Не мисля — отвърнах бързо, защото през изминалия ден подобна мисъл често ме бе спохождала и бях се опитал да подготвя предварително отговор, който да й вдъхне малко увереност. — Не вярвам да ни остава още много път.

— Но ние ще умрем от глад.

— Имаме шоколад, а и както сама казахте, сокът на тези треви е хранителен.

В това поне имаше доза истина; стомахът ми копнееше за твърда храна, но след като пих от сока, почувствах се значително по-свеж.

— Страхувам се, че ще умрем от студ. Не ще мога да издържа още дълго.

Знаех, че трепереше, и докато говореше, чувах как зъбите й тракат.

Бивакът не ни предпазваше от нощния хлад толкова, колкото се бяхме надявали.

— Ще ми разрешите нали? — обадих се аз и без да чакам отговор, се промъкнах до нея, плъзнах ръка под главата й и обгърнах раменете й. Споменът от снощното отблъсване още пареше съзнанието ми и когато тя с готовност сложи глава на рамото ми и отпусна ръка на гърдите ми, искрено се зарадвах. Повдигнах с няколко инча коленете си, та да може Амелия да пъхне крака под моите. Междувременно бяхме разместили част от стъблата над нас и ни трябваха една-две минути, докато ги върнем на място.

Сетне отново замряхме в очакване да наберем топлинката, която бяхме загубили. Още няколко минути изтекоха в пълно мълчание, но близостта на телата ни постепенно даде резултат и усетих как се стоплям.

— Спите ли, Едуард? — Гласът на Амелия ми се стори много ласкав.

— Не.

— Още не мога да се стопля. Какао ще кажете, дали да не накъсаме набързо още листа?

— Мисля, че най-добре е да лежим спокойно. Топлината ще дойде сама.

— Прегърнете ме по-здраво.

И в най-дръзките си мечти не можех да си представя онова, което се случи след тази проста забележка. Протегнах другата си ръка и притиснах момичето до себе си; Амелия също ме обгърна с двете си ръце и се озовахме толкова плътно прегърнати, че забравих всяка предпазливост.