Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 48

Взе чантата си и бавно се отправи към стената от растения. С предпазливи стъпки премина пространството от по-ниски храсти и навлезе сред високите стъбла. Преди да се скрие от погледа ми, тя се обърна, погледна ме и изчезна зад гъстите стъбла.

Предполагах, че иска да остане сама и се обърнах с гръб.

Изминаха няколко минути, а тя все още не се появяваше. Почаках около четвърт час, след което започнах да се тревожа. Откакто Амелия беше изчезнала от погледа ми, наоколо цареше пълна тишина… но макар тревогата ми да растеше с всеки изминат миг, разбирах, че от уважение към желанието й да е сама трябва да чакам.

Тъкмо погледнах часовника си, притеснен от двайсетминутното й забавяне, когато чух:

— Едуард…?

Без да се бавя, изтичах по посока на гласа, препускайки през аленочервените растения към мястото, където за последен път бях видял момичето. Измъчван от картината на някакво ужасно нещастие, което е могло да я сполети, аз за нищо на света не можех да си представя онова, което видяха очите ми.

Спрях като закован и веднага извърнах поглед: свалила полата и блузата си, Амелия стоеше пред мен… по бельо!

Придържаше полата пред себе си, за да се поприкрие, и ме гледаше плахо и смутено.

— Едуард, не мога да го сваля… Моля ви, помогнете ми…

— Но какво правите? — извиках удивен.

— Корсетът ми е много стегнат… едва дишам, а не мога да го развържа. — Тя се разрида и след малко през сълзи продължи: — Не исках да ви казвам, но от вчера не съм оставала сама. Много е стегнат… моля ви, помогнете ми…

Не мога да скрия, че трагичният израз, изписал се на лицето й, ме забавляваше, но потиснах усмивката си и застанах зад гърба й.

— Какво трябва да направя?

— Има две връзки, които са завързани долу, но без да искам, затегнах възела.

Поразгледах мястото и разбрах каква е работата. Почти без всякакво усилие разплетох с нокти възела.

— Готово — заявих аз и се дръпнах. — Развързан е.

— Моля ви, Едуард, разхлабете връзките. Не мога да стигна сама.

Чувствата, които бушуваха в мен, ме накараха да избухна:

— Амелия, не можете да искате да ви съблека!

— Искам само да разхлабите връзките. Това е всичко.

Пристъпих неохотно към нея и се залових прилежно да изтеглям връзките. Бях стигнал до половината, когато забелязах колко стегнат в действителност е бил корсетът около тялото й. Връзките сами изскочиха от последните два илика. Амелия свали корсета и го захвърли небрежно на земята. Тогава се обърна към мен.

— Просто не знам как да ви благодаря, Едуард. Струваше ми се, че още една минута и ще се задуша.

Ако тя сама не се беше обърнала към мен, щях да сметна присъствието си за изключително неприлично, защото Амелия беше изпуснала полата си и ми даде възможност да видя от колко тънка материя е направена долната й риза и колко твърди са гърдите й под нея. Пристъпих, чувствайки, че ще ми бъде разрешено да я прегърна, но момичето веднага се отдръпна и се покри с полата.

— Вече може да ме оставите сама — каза тя. — Ще успея да се облека без чужда помощ.

IV

Когато няколко минути по-късно Амелия се появи, тя беше напълно облечена и носеше корсета си, преметнат между дръжките на чантата.