Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 47

Рязко се обърнах и погледнах Амелия, лицето й бе пребледняло, а очите й се бяха притворили. Миг по-късно тя се олюля, погледна ме безпомощно, след което се препъна и с целия си ръст се просна на песъчливата почва. Спуснах се към нея.

— Амелия! — извиках разтревожен, но тя не помръдваше. Взех ръката й и потърсих пулса: едва долових неравномерното му туптене.

Чантата беше в мен, с разтреперани пръсти се опитах да отворя закопчалката, най на край успях. Зарових трескаво, убеден, че онова, което търся, непременно е вътре. След минута го открих: това беше малко шише с амонячна сол. Отвъртях капачката и поднесох стъкълцето под носа на момичето.

Въздействието му беше мигновено. Амелия се закашля силно и се опита да се отдръпне. Обгърнах раменете й с ръка и й помогнах да седне. Тя продължаваше да кашля, а от очите й обилно се стичаха сълзи. Спомних си, че бях виждал какво правят някои хора в такива случаи и наведох главата й към коленете.

След около пет минути тя се изправи и ме погледна. Лицето й беше все още бледо, а очите — пълни със сълзи.

— Вървяхме твърде дълго, без да хапнем — обади се тя. — Много силно ми се зави свят и…

— Сигурно е от голямата надморска височина — опитах се да я успокоя. — Веднага щом открием някакъв път надолу, ще слезем от това плато.

Бръкнах пак в чантата и намерих шоколада. Бяхме изяли една малка част, затова отчупих две таблетки и й ги подадох.

— Не, Едуард — отказа тя.

— Изяжте ги. По-слаба сте от мен.

— Нали току-що ядохме. Трябва да го пазим.

Тя взе отчупеното парче и останалата част от шоколада и с категорично движение го пъхна в чантата.

— Това, от което наистина имам нужда, е чаша вода. Страшно съм жадна.

— Мислите ли, че сокът от растенията става за пиене?

— Ако не открием някаква вода, в крайна сметка ще трябва да опитаме и това.

— Когато паднахме — казах аз, — без да искам глътнах малко от сока. Различава се от водата само по това, че е леко горчив.

След още няколко минути Амелия се изправи, както ми се стори, малко несигурно, но заяви, че е готова да продължи. Накарах я да глътне още малко коняк.

И макар че вървяхме много по-бавно, тя отново се спъна и строполи на земята. Този път не загуби съзнание, но каза, че й се повдига. Почивахме цели тридесет минути, а през това време слънцето се издигна в зенита си.

— Амелия, моля ви, хапнете още малко шоколад. Сигурен съм, че ви прилошава от глад.

— Не съм по-гладна от вас — заяви тя. — Не е това.

— Какво е тогава?

— Не мога да ви кажа.

— Знаете ли каква е причината?

Тя кимна.

— Тогава, моля ви, кажете ми, може и да измисля нещо, за да ви помогна.

— Нищо не можете да направите, Едуард. Ще се оправя.

Коленичих на пясъка пред нея, сложих ръце на раменете й:

— Амелия, никой не знае още колко ще трябва да вървим. Не можем да продължим, ако не сте добре.

— Аз съм здрава.

— Нямам такова впечатление.

— Притеснена съм, но не съм болна.

— Тогава направете нещо — отвърнах аз, чувствайки, че тревогата ми прераства в раздразнение.

Тя замълча за момент и сетне с моя помощ се изправи на крака.

— Почакайте ме, няма да се бавя.