Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 46
Кристофър Прист
Тя ми благодари, а аз се извърнах и втренчих поглед в аленочервената стена от растения. Дори отдалеч се виждаше, че растенията са много по-разбъркани от преди, клони и стъбла стърчаха отвсякъде. Пръстта пред първите стъбла бе порозовяла от току-що наболи млади фиданки. Растенията
Когато се върнах при Амелия, тя бършеше лицето си с малка фланелена кърпа, която бе извадила от чантата.
— Вие допущате, че сме все още в северното полукълбо, така ли?
— Разбира се. За ваше сведение, Едуард, вече отгатнах къде сме. Тук е толкова студено и високо, че сигурно сме попаднали на Тибет.
— В такъв случай вървим към Хималаите.
— Ще се справим и с тази пречка, когато стигнем до тях.
III
Открихме, че движението по равнината не беше толкова лесно. Макар с издигането на слънцето по небосклона всичко около нас да изглеждаше все по-приятно и в стъпката ни, предполагам благодарение на височината и на чистия хладен въздух да имаше известна лекота, бързо се уморявахме и трябваше често да почиваме.
В продължение на около три часа поддържахме равномерен ход, като през равни интервали от време почивахме и се редувахме да носим чантата. Физическото усилие ме посъживи, но за Амелия не беше така лесно; дишаше все по-трудно и често се оплакваше от виене на свят.
Това, че пейзажът не се беше променил от момента, в който тръгнахме, потискаше и двамата. С малка разлика във височините стената от растителността пресичаше пустинята без прекъсване.
Колкото по-високо се издигаше слънцето, толкова по-горещи ставаха лъчите му и скоро дрехите ни съвсем изсъхнаха. Нямаше с какво да покрием главите си (шапката на Амелия беше останала без периферия, а аз бях загубил моята сред растенията) и скоро от силното слънце усетихме неприятно изтръпване на кожата на лицето.
Слънчевата топлина действаше явно и на растежа на стъблата край нас. Неспирното движение на сякаш оживелите растения трая около час след изгряването на слънцето, но сега се забелязваше само тук-там; наместо това бяхме свидетели на мълниеносния растеж на младите филизи, обилно обливани от сока на по-старите растения.
Един въпрос ме измъчваше от самото начало на нашето „приключение“ и колкото повече вървяхме, толкова по-невъзможно ми бе да продължавам да мълча.
Най на края рекох:
— Амелия, искам да ви кажа, че се чувствам отговорен за нашето премеждие.
— Какво искате да кажете?
— Не биваше да се намесвам в работата на Машината на времето. Това беше безразсъдство.
— Вие носите точно толкова отговорност, колкото и аз. Моля ви да не говорим повече за това.
— Но може би сега животът ни е в опасност.
— Заедно ще трябва да посрещнем това — каза тя. — Ако продължавате да се самообвинявате, животът ви ще стане нетърпим. Аз бях тази… която забърка кашата с Машината. Най-важната ни грижа сега трябва да е… да се върнем…
