Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 45

На няколко стъпки встрани, на върха на едно стъбло, съвършено нелепо висеше чантичката на момичето.

Побързах да настигна Амелия, която, повдигнала пола почти до коленете си, вече беше стигнала до растителната стена.

— Не можете да я стигнете — опитах се да я разубедя аз. — Растенията започват да се събуждат.

Не бях свършил, когато дълго, пълзящо стъбло пролази към нас и капсулата му, пълна със семена, се разпука с гръм, подобен на пистолетен изстрел. Въздухът около растението се изпълни с облак ситни семена.

— Едуард, на всяка цена трябва да си взема чантата.

— Не можете да стигнете до нея!

— Трябва!

— Ще се наложи да се простите с пудрите и кремовете си.

В продължение на един дълъг миг тя ме гледа гневно.

— Там има много повече неща. Пари… манерката с бренди. Много неща.

Тя отчаяно пристъпи към растенията. В същия миг към нея се протегна едно клонче, улови края на полата й и разкъса плата; момичето се олюля и с писък падна на земята.

Приближих бързо, помогнах й да се изправи и да се отдалечи.

— Стойте тук… ще отида аз.

Без повече колебания се „хвърлих“ напред сред стенещите, движещи се стъбла и си запробивах път към мястото, където за последен път бях видял чантата. В началото не беше много трудно. Бързо схванах кои от растенията ще издържат тежестта на тялото ми и кои не. Когато стигнах до стъблата, издигащи се над главата ми, започнах да се катеря по тях, на няколко пъти клоните, за които се улавях, се пречупваха в ръцете ми и отгоре ми се изливаше струя течност. Всички растения около мен се движеха; изправяха и махаха клони, като че бяха ръце на възторжена тълпа. Вдигнах очи и на един от извисилите се на повече от двайсет стъпки над главата ми клон видях да се полюшва чантата на Амелия. Бях успял да се покатеря само на три или четири стъпки към нея. Наоколо нямаше нищо друго, което да издържи тежестта ми.

На няколко ярда вдясно от мен се разнесе силен пукот и аз бързо се свих, защото очаквах някой от по-големите стволове наблизо да се е раздвижил… чак тогава забелязах, че тревогата ми е била напразна и шумът идва от плъзгането на чантата от клона, на който беше „кацнала“.

С голямо облекчение изоставих обреченото си на провал катерене и се хвърлих между полюшващите се по-ниски стъбла. Шумът и без това беше оглушителен, но когато близо до ухото ми се разпука друга семенна шушулка, почти оглушах от силния пукот. Единствената ми мисъл сега беше да се добера до чантата на Амелия и да се измъкна колкото се може по-скоро от тези кошмарни растения. Без да ме е грижа вече къде стъпвам, колко стъбла изпочупвам или колко сок се излива върху мен, ожесточено си пробивах път през растенията; грабнах чантата и веднага се върнах обратно.

Амелия седеше на земята и щом стигнах до нея, хвърлих чантата в краката й. Без особени основания много ме беше яд на нея, макар да съзнавах, че това просто е реакция на изпитания преди малко ужас.