Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 36

Не бях стоял в тази поза и секунда, когато Амелия развълнувана се изправи на седалката и каза:

— Машината забавя ход, Едуард!

През стъкления покрив на лабораторията можеше ясно да се види, че слънцето е забавило своя бяг, макар и краткотрайни, периодите на мрак се различаваха.

Амелия започна да следи на глас показанията на циферблатите пред нея:

— Сега сме в месец декември, Едуард! Януари… януари 1903 година, февруари…

Един по един месеците се редяха, а паузите между тях ставаха все по-продължителни, докато най на края се разнесе:

— Ето юни, Едуард… почти пристигнахме!

Погледнах нагоре към часовника, за да се уверя, но установих, че е спрял.

— Пристигнахме ли?

— Не съвсем.

— Да, но часовникът на стената е спрял.

Амелия вдигна за миг очи към него:

— Просто никой не го е навил.

— В такъв случай ще трябва да ми кажете, когато пристигнем.

— Колелото забавя ход… почти спираме… ето!

Едва отзвуча последната й дума и тишината на Четвъртото измерение беше нарушена. Някъде вън, непосредствено до къщата, се разнесе гръм от силна експлозия и две-три стъкла се счупиха. По главите ни изпопадаха парчета стъкло.

Полупрозрачните стени даваха възможност да се види, че навън е ден и слънцето грее… но там някъде гореше и се носеше гъст дим, долавяхме и шум от прашене на горящи дърва.

V

Разнесе се гръм от втора експлозия, но този път някъде по-далеч. Усетих как Амелия застина в ръцете ми и се извърна сковано към мен.

— На какво попаднахме? — запита тя.

— Нямам представа.

Далеч някой изкрещя пронизително и сякаш очаквали този знак, в отговор се чуха още два писъка. Последва трета експлозия, по-силна от предишните две. Нови стъкла се счупиха и на пода издрънчаха няколко парчета. Едно от тях падна върху Машината на времето на около шест инча от крака ми.

Постепенно, когато свикнахме с бъркотията от шумове наоколо, можахме да различим един особен шум, който се налагаше над всички останали. Започваше с нисък дрезгав рев, постепенно извиваше нагоре като заводска сирена и се превръщаше на края в пронизителен писък. Той временно заглушаваше пукота на пожарите и виковете на хората. Сетне секваше, но скоро отново се появяваше.

— Едуард! — Лицето на Амелия беше станало снежнобяло, а от устата й излизаше сърцераздирателен шепот: — Какво става?

— Нямам представа. Трябва да си тръгваме. Заемете се с управлението.

— Не зная как да го направя. Ще трябва да изчакаме автоматичното връщане.

— От колко време сме тук?

Преди Амелия да успее да ми отговори, бяхме разтърсени от нова експлозия.

— Стойте спокойно — обадих се аз. — Надали ни остава много време до края на престоя. Попаднали сме във война.