Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 169

— Вие астроном ли сте? — попита Амелия.

— Не, не съм, но се познавам с много учени. Моето призвание има по-философски характер. — При тези думи той замълча и поглеждайки се изведнъж, ужасно се притесни. — Уважаема госпожо — обърна се той към Амелия, — моля да ме извините за вида ми.

— Ние самите не сме облечени по-добре — отвърна тя и не беше много далеч от истината.

— Вие също ли идвате от разгара на битката?

— В известен смисъл — да — отвърнах аз. — Сър, надявам се, че няма да откажете да дойдете с нас? С лодка сме и сме се отправили към Ричмонд, където се надяваме да намерим убежище.

— Много съм ви благодарен — отговори мъжът, — но аз самият трябва да стигна до Ледърхед, където оставих съпругата си.

Опитах се да си представя разположението на двата града. Ледърхед се намираше на много мили южно от нас.

— Вижте, жител съм на Уокинг, но преди марсианците да нападнат, успях да преместя жена си на по-безопасно място. Наложи се да се върна в Уокинг, а сега се опитвам да стигна при нея. Имах възможност на собствения си гръб да се уверя, че територията оттук до Ледърхед е във властта на противните създания.

— В такъв случай, щом жена ви е в безопасност, не би ли било по-разумно да дойдете с нас, докато войската се справи с врага?

Явно мъжът се колебаеше, защото от Ричмонд ни деляха само няколко мили. Известно време не се решаваше, но на края кимна:

— Щом гребете, ще имате нужда от още един чифт ръце. Ще се радвам, ако ви бъда от полза. Но преди това бих искал да се поизмия.

Той слезе до водата и като загребваше с ръце, изми голяма част от следите, оставени от дима и речната тиня. Сетне прокара ръка през косите си и помогна на Амелия да влезе отново в лодката.

Глава двадесета

Надолу по реката

I

От момента, в който се качи в лодката, пролича, че нашият нов приятел беше човек с добро възпитание. Не искаше и да чуе аз да остана на греблата и настоя да гребе поне известно време, докато ние с Амелия седим на кърмата.

— Налага се да бъдем нащрек — заяви той, — всеки миг онези дяволи може да се появят отново. Ще се редуваме на греблата и тримата ще си отваряме добре очите.

Известно време имах чувството, че очевидното бездействие на марсианците е само временно, а това че спътниците ми споделяха моите мисли, ме успокояваше. Ето защо трябваше да използваме колкото се може по-добре това временно затишие в тяхната акция.

Макар всичко да изглеждаше спокойно, непрестанно се оглеждах за триножниците на бойните машини, докато вниманието на Амелия беше насочено в съвсем друга посока. Тя така старателно разглеждаше лицето на новия ни познайник, че дори ми се стори малко неприлично.

Най на края каза:

— Сър, мога ли да ви попитам дали сте били някога в Рейнолдс Хаус в Ричмонд?

Мъжът я погледна с видима изненада, но веднага отвърна:

— Бил съм наистина, но твърде отдавна.

— В такъв случай сигурно познавате сър Уилям Рейнолдс?

— Никога не сме били много близки приятели, защото, боя се, той не беше човек, който можеше да поддържа близко приятелство с когото и да било, но посещавахме един и същи клуб в Сейнт Джеймс и имахме обичай от време на време да споделяме някои мисли.