Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 168

Свещеникът втренчи поглед в нас, сетне, като се олюляваше, се изправи. Съдейки по непрестанно мърдащите му ръце, които шареха безспир по разкъсания плат на жакета, разбрах, че той все още не може да се съвземе от силните преживявания. Погледът му беше празен и неспокоен.

— Денят на Страшния съд, деца мои.

Амелия не можеше да откъсне поглед от проснатия на земята мъж и попита:

— Отче, жив ли е този човек?

Отговор не последва, защото свещеникът се беше извърнал от нас. Понечи да си тръгне, след това се обърна отново.

— Имате ли нужда от помощ, отче? — попита пак Амелия.

— Кой може да помогне, когато над нас се изсипва божият гняв?

— Едуард… греби към брега.

— Но с какво можем да помогнем ние — възразих аз.

Въпреки това натиснах греблата и скоро дъното на лодката застърга по брега. Свещеникът ни наблюдаваше, когато се наведохме над проснатия на земята човек. Веднага разбрахме, че не е мъртъв, дори не беше в безсъзнание, а само се въртеше неспокойно, сякаш беше изпаднал в делириум.

— Вода… имате ли вода? — попита той с напуканите си и изсъхнали устни. Забелязах, че кожата му е леко зачервена, сякаш е бил в реката, когато марсианците са нагорещили водата.

— Не сте ли му дали да пие? — попитах свещеника.

— Той непрестанно ми иска, но реката пред нас е река от кръв.

Погледнах Амелия и по лицето й прочетох, че нейното мнение за бедния свещеник съвпада с моето.

— Амелия — казах й аз тихо, — виж дали не можеш да намериш нещо, с което да донесеш вода.

Обърнах се отново към бълнуващия мъж и като не знаех какво друго да сторя, за да му помогна, го плеснах леко по лицето. Това като че го стресна и извади от бълнуването, защото той седна и тръсна глава.

Амелия беше открила захвърлена на брега бутилка, донесе я и я подаде на мъжа. Той я прие с благодарност и отпи няколко големи глътки. Очевидно дошъл на себе си, мъжът отправи пронизващия си поглед към свещеника.

Той беше видял как помогнахме на другия и това като че го разстрои. Загледа се през ливадите към далечната порутена кула на черквата в Шепъртън.

След малко се обади:

— Какво значи това? Всички плодове на нашия труд са разрушени. Отмъщение на всевишния, който отведе чадата. Димът от пожара вечно ще се издига…

След тези тайнствени думи той с решителни крачки тръгна сред избуялата трева и скоро се загуби от очите ни.

Мъжът до нас се закашля, след което промълви:

— Просто не зная как да ви благодаря. Мислех, че вече умирам.

— Свещеникът с вас ли беше?

Той поклати леко глава:

— Никога не съм го виждал преди.

— Чувствате ли се достатъчно добре, за да се движите? — попита Амелия.

— Мисля, че да. Не съм пострадал, но едвам се отървах.

— В Уейбридж ли бяхте? — попитах го аз.

— В центъра на събитията. Тези марсианци не знаят нито милост, нито съжаление…

— Откъде знаете, че са от Марс? — възкликнах аз, искрено заинтригуван, както когато чух за слуховете, които се носеха между войниците.

— Това е добре известно. Изстрелването на снарядите беше наблюдавано от много хора. Имах късмет да наблюдавам едно от тях с телескопа в Отършоу.