Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 160

— Не хора — обади се Амелия и пристъпи напред. — Зли, жестоки чудовища.

— Видели ли сте ги, сър? — попита ме офицерът.

— Повече от видял! — опитах се да надвикам аз гръмотевицата. — Идваме от Марс с тях!

Офицерът веднага се извърна и направи знак на войниците:

— Придружете тези двама цивилни до Чъртси Роуд и след това докладвайте.

— Трябва да ме изслушате! — извиках аз на офицера. — Чудовищата трябва да се унищожат при първа възможност.

— Получил съм съвсем ясни заповеди, сър — заяви офицерът и се приготви да се отдалечи. — Батареята Кардиган е най-добрата част на конната артилерия в британската армия — факт, който дори вие, макар и разстроен, трябва да признаете.

Пристъпих гневно напред, но единият от войниците ме улови. Опитах се да се освободя и извиках:

— Не сме умопобъркани! Длъжен сте да атакувате тяхната яма веднага!

Офицерът ме изгледа съчувствено — очевидно той смяташе че къщата и имуществото ми са били унищожени пред очите ми и в момента съм с помрачено съзнание, — извърна се и като шляпаше в разкаляната почва, тръгна към наредените в права линия палатки.

Войникът, който ме държеше здраво, промърмори:

— Хайде, сър. Тук не е място за цивилни.

Видях, че другият войник е уловил ръката на Амелия и му изкрещях да я пусне. Той ме послуша и като я хванах за ръката, се оставих да ни отведат покрай наредените коне (бедните животни подскачаха и жално цвилеха с лъснали от дъжда кожи) към вътрешността на гората. Повървяхме заедно известно време, през което научихме, че частта е пристигнала следобеда на същия ден от казармите Олдършот, но само толкова; след което стигнахме някакъв път.

Войниците ни посочиха пътя за Чъртси и се върнаха при частта си.

— Те може би нямат представа с какво им предстои да се борят — казах аз на Амелия.

Тя обаче беше по-философски настроена от мен:

— Но те знаят за опасността, Едуард. Не можем да им наредим какво да правят. Марсианците ще бъдат задържани на общинската земя.

— Още осем снаряда предстои да се приземят.

— Тогава ще се справят с тях един по един. — Тя улови нежно ръката ми и ние продължихме по пътя към Чъртси. — Струва ми се, че е добре да сме по-внимателни, когато съобщаваме на хората за нашите приключения.

Възприех думите й като лек упрек и се опитах да се защитя:

— Моментът не беше подходящ. Той реши, че съм луд.

— В такъв случай трябва да сме по-спокойни.

— Те знаят, че снарядите са пристигнали от Марс — обадих се аз. — Откъде ли са научили?

— Нямам представа, но в едно съм сигурна, а то е важно и за двама ни. Намираме се в Съри.

— Да бяхме се приземили в океана!

— Ако стигнем Чъртси — продължи тя, без да обръща внимание на моя песимизъм, — ще сме на не повече от дванадесет мили от дома на сър Уилям в Ричмонд!