Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 159

Когато се изправихме, забелязахме че пожарите не бяха стихнали, а на запад се бяха появили нови. Къде бяха защитниците на нашия народ? От приземяването на първия снаряд бяха изминали два дни, нима вече той не беше заобиколен от оръдия?

Не се наложи да чакаме дълго за отговор на този въпрос, защото няколко часа след това можахме донякъде да си изясним нещата.

III

Бурята се разрази скоро след като напуснахме временното си убежище. Дъждът се изсипа над главите ни неочаквано обилно. Само за няколко секунди бяхме мокри до кости.

Бях категоричен за това да се скрием и да изчакаме да отмине пороят, но Амелия се изскубна от ръката ми и с танцуваща стъпка се отдалечи. Червените зари на далечните пожари я осветиха с ярко сияние. Мокрите й от дъжда дълги коси полепваха по лицето, а парцаливата риза плътно обгръщаше тялото й. Тя протегна длани към дъжда и отметна кичурите от лицето си. Устата й беше отворена и я чух да се смее високо. Сетне се завъртя и като вдигаше високи пръски вода, зацапа в локвите; грабна ръката ми и ме завъртя весело. Само след миг тя ме зарази с веселото си настроение, дължащо се на приятното докосване на дъждовната вода, и ние запяхме и започнахме да се смеем истерично в потъналата в мрак равнина, напълно отдадени на удоволствието от дъжда.

Пороят намаля, а зачестилите гръмотевици ни накараха да изтрезнеем. Целунах страстно Амелия и продължихме пътя си плътно прегърнати.

Малко след това прекосихме някакъв път, по който не се виждаше никакво движение, и много скоро се озовахме близо до залесено с дървета място. Зад нас, вече на около две мили, ние виждахме че пожарът, обхванал градчето, продължаваше да гори въпреки силния дъжд.

Тъкмо навлязохме между дърветата и Амелия посочи вдясно. Там под прикритието на гората се беше установила малобройна артилерийска батарея и измежду натрупаните допълнително шубраци надничаха дулата на оръдията.

В същия момент, осветени от светкавиците, които с неотслабваща сила прорязваха покритото с облаци небе, бяхме забелязани от войниците и към нас се насочи един офицер, наметнат с блестящо от дъжда наметало.

Тръгнах насреща му. В тъмнината не можех да видя лицето му, а и шапката му беше нахлупена ниско над очите, вероятно за да го предпази от дъжда. Зад него стояха двама войници, които почти не ни погледнаха, отправили погледи някъде зад гърбовете ни.

— Вие ли сте командирът? — попитах аз.

— Да, сър. От Уокинг ли пристигате?

— Това е градът на хълма, така ли?

Той потвърди:

— Лоша им е работата, сър. Сигурно има много жертви.

— Знаете ли какво представлява врагът? — попитах аз.

— Чух някакви слухове.

— Това не са обикновени нападатели — побързах да кажа аз и усетих, че повишавам глас. — Трябва да унищожите тяхната яма веднага.

— Вече получих заповед какво да правя — заяви той и в този миг светлината на три поредни светкавици освети околността, едва сега можах да видя лицето му. Той беше между двадесет и тридесет години, а чертите на лицето му бяха така чисти и правилни и толкова неочаквано човешки, че за миг застинах от удивление. Светлината беше осветила и нас с Амелия, така че той също ни бе видял добре и бе забелязал окаяния ни вид. След миг мъжът продължи: — Моите хора са чули някакви слухове, че това са хора от Марс.