Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 162

Най-накрая Амелия заяви, че отива да се къпе и след малко чух как водата започна да тече. Скоро след това тя отново се появи:

— Свикнах да разделям с теб почти всичко, Едуард — започна тя, — а струва ми се, че не си по-чист от мен.

Изтегнати във вдигащата пара вода, отпуснати за първи път от мига, в който се измъкнахме от ямата, забелязахме зелената светлина, придружаваща приземяването на третия снаряд на няколко мили на юг.

V

Толкова бяхме изтощени, че на следващата сутрин спахме до неприлично късен час; срещата с артилеристите предишната нощ ни беше вдъхнала известна сигурност, а уморените ни тела копнееха за почивка. Първата ми мисъл, щом отворих очи, съвсем не беше свързана с марсианците, а погледнах часовника си, който вечерта бях сверил с часовника в гостната, и видях, че е станало единадесет и половина. До мен Амелия продължаваше да спи и когато посегнах да я събудя, за първи път от толкова време насам ме обзе чувство на неудобство от свободата, с която се държахме един към друг. Тя бе естествен резултат от условията, при които бяхме поставени на Марс, там отношенията ни бяха като между съпрузи, което за мен беше голямо удоволствие, а знаех, че и за Амелия също; обстановката, която познавахме от толкова години, приятната вила край тихия крайречен град, всичко това ми напомняше, че ние отново се намираме в нашия свят. Скоро щяхме да стигнем до места, където нашествието на марсианците нямаше да има значение и щяхме да сме принудени да спазваме нормите на поведение на своята страна. Онова, което се беше случило между нас, преди да заспим, беше неприлично за сегашното ни обкръжение.

Отвъд стените на къщата цареше тишина. Чуваха се само птичи песни и триенето на бордовете на лодките, завързани за пристана… никакъв шум от колелета, от човешки стъпки или тропот на копита.

— Амелия — повиках я аз тихо. — Ако искаме да стигнем до Ричмонд, трябва да тръгваме.

Тя се събуди и постояхме прегърнати няколко секунди.

— Едуард… какъв е този шум? — попита тя.

Лежахме, без да мърдаме, и аз също чух онова, което беше привлякло вниманието й. Сякаш някой влачеше голяма тежест… доловихме шумолене на клони и листа, стържене на ситни камъни, заглушавани от време на време от силно триене на метал в метал.

Замръзнах от ужас, миг по-късно, отърсил се от вцепенението скочих от леглото. Изтичах до прозореца и забравил всякаква предпазливост, дръпнах пердето. Сред нахлулата слънчева светлина зърнах сегментите на металните крака на бойна машина! Онемял от страх, гледах зеленикавия дим, който излизаше при движението на краката.

Амелия също ги беше видяла и седеше в леглото, притиснала чаршафите до тялото си.

Ужасен от факта, че сме загубили страшно много време, бързо се върнах при нея.

— Трябва веднага да тръгваме.

— А този отвън? — попита Амелия. — Накъде отиде?

Тя се измъкна от леглото и ние тихо се качихме на горния етаж, за да потърсим стая, чиито прозорци да гледат към отсрещната страна. Влязохме в една, която, съдейки по разпилените по пода играчки, беше детска. Надникнахме зад полуоткрехнатите пердета към брега на реката.