Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 158

Глава деветнадесета

Как се срещнахме с философа

I

На Марс мечтаех за зеленина и диви цветя; по опустошената равнина пред нас се виждаха само овъглени и тлеещи треви и по всички посоки преобладаваше черният цвят. На Марс копнеех да видя и чуя хора от земята; като изключим труповете на нещастниците, поразени от огнения лъч, тук не се виждаше никой. На Марс се задъхвах от разредения въздух и жадувах за прекрасния въздух на Земята; а сега миризмата на огън и смърт изсушаваше гърлата и задавяше дробовете ни.

Марс беше синоним на пустош и война и така, както ние с Амелия се чувствахме като попарени, когато се озовахме там, по същия начин сега Земята усещаше първите тръпки на смъртоносното докосване на Марс.

II

На юг зад нас, на върха на някакво възвишение, се намираше малко градче, което бойните машини вече бяха успели да атакуват. Огромен облак дим висеше над покривите на сградите му, а тихият вечерен вятър донасяше шум от експлозии и писъци на хора.

На запад в далечината се виждаше бронзовият капак на защитната обвивка на една от марсианските машини, който се въртеше ту наляво, ту надясно, докато огромното съоръжение крачеше между горящи дървета.

Вървяхме колкото се може по-бързо, но и двамата бяхме изтощени от трудните часове прекарани в снаряда, където не само че нищо не бяхме яли, но в продължение на два дена и почти не бяхме спали. Ето защо, въпреки необходимостта час по-скоро да избягаме, се придвижвахме бавно. На два пъти се спънах, а и аз, и Амелия усещахме силни бодежи в дробовете.

Уплашени, че ако марсианците ни забележат, ще ни ликвидират като десетките други, бягахме слепешката. Напред ни тласкаше не само инстинктът за самосъхранение; никой от нас не искаше да умира, но бяхме с пълното съзнание, че ние сме единствените, които най-добре познават заплахата, грозяща нашия свят.

Най-сетне стигнахме до общинската земя, откъдето започваше лек наклон и се стигаше до криволичещ между дърветата малък поток. Докоснати от огнения лъч на марсианците, върховете на дърветата бяха почернели, но в подножието им бяха останали няколко стръка трева и цветя.

Хлипащи от страх и изтощение, се строполихме до водата и с пълни шепи загребахме от бистрата течност. Пиехме шумно и на големи глътки. За измъчените ни от горчивата, с метален привкус вода на Марс уста, потокът беше бистър като сълза!

Докато тичахме като обезумели през общинската земя на града, вечерта се превърна в нощ. Буреносните облаци покриваха вече плътно небосклона. Все по-силно ечаха гръмотевици, последвани от ярки светкавици, съвсем скоро бурята щеше да се разрази над главите ни.

Налагаше се да се движим колкото се може по-бързо: намерението ни да предупредим властите се беше превърнало в смисъл на живота ни, макар че надали имаше вече човек, който да не осъзнава, че мощна, разрушителна сила е нахлула в земите на Англия.

Полежахме до потока около десет минути. Обгърнах покровителствено раменете на Амелия и я притиснах мълчаливо до себе си. Мисля че и двамата бяхме твърде потресени от размера на пораженията, за да можем да го изразим с думи. Та нали това беше Англия, страната, която обичахме и за нещастията, на която бяхме станали причина!