Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 149

Нямах почти никакво време за уточнения, тъй като нощта се спущаше над Великобритания и само след няколко минути тя потъна в мрак.

Освободих се от торбата и отидох да видя как е Амелия.

— Как се чувстваш? — попитах я аз.

Тя понечи да се измъкне навън, но аз я спрях.

— Аз ще ти намеря чантата. По-добре ли си?

Тя кимна и видях, че кръвта е спряла. Момичето обаче изглеждаше ужасно, косата й беше паднала върху раната и следи от кръв личаха по цялото й лице и отпред по дрехите.

Затършувах из кабината, за да открия чантата. Най на края я зърнах върху пулта за управление и й я подадох. Амелия се пресегна изпод торбата, взе я и измъкна няколко грижливо сгънати парченца бяла материя.

Попи останалата по раната кръв и избърса лицето си, през цялото това време се питах защо нищо не беше споменала досега за тези парченца.

— Ето сега ще се оправя, Едуард — долових аз приглушените й думи отвътре. Просто съм се порязала. Ти гледай да приземиш тази проклета машина.

Гледах известно време момичето пред мен, което тихо плачеше. Разбирах, че краят на нашето пътешествие е съвсем близък и че тя го разбира не по-зле от мен, а сега мисли за това, че може би скоро ще настъпи най-щастливият момент, в който ще напуснем кабината.

Върнах се обратно при моята торба, пъхнах се вътре и сложих ръка върху лоста.

Британските острови бяха вече напълно скрити в потъналата в нощен мрак страна на Земята и се ориентирах само по двата пояса. Когато бяха в права линия, знаех, че държим верен курс. Поддържането на тази права линия не беше толкова просто, както изглежда на пръв поглед, защото степента на отклонение се увеличаваше непрестанно. Нещата се усложняваха много от зелената светлина, която заливаше екраните и ме заслепяваше винаги, когато натиснех зеления лост. Едва когато върнех лоста на място, можех да видя резултата.

И всеки следващ път се налагаше да увеличавам времето за изхвърляне на огън и го мерех с броене. Скоро всеки взрив — който в зависимост от силата, с която натисках лоста, можеше да бъде по-слаб или по-мощен — траеше, докато преброя до сто, а понякога и повече. Трябваше да съм изключително съсредоточен и внимателен, а това ме уморяваше до смърт; при всяко включване на машината налягането върху нас ставаше непоносимо силно. Температурата в кабината непрестанно се увеличаваше. Въздухът, който постъпваше през отворите в торбите, беше все така хладен, но усещах как материята около тялото ми се затопля все повече и повече.

В кратките мигове между взривовете торбите се отпущаха и успявах да разменя по няколко думи с Амелия. Тя ми каза, че кръвта напълно е спряла, но я мъчи страшно главоболие, чувства се слаба и й е лошо.

По едно време движението на поясите стана толкова бързо, че вече не смеех да отклонявам вниманието си дори за секунда. Щом върнех лоста обратно, поясите се раздалечаваха и за да ги задържа на място, трябваше да го натискам непрестанно.