Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 148

Отървах се сравнително леко, но при силния тласък Амелия беше ударила главата си в някакъв метален ръб и цялото й лице беше обляно в кръв. Почти беше загубила съзнание от болка и аз, разтревожен, се наведох над нея.

Държеше главата си с две ръце, но протегна едната и леко ме отблъсна.

— Аз… аз съм добре, Едуард — промълви тя. — Моля те… малко ми е лошо. Остави ме. Не е сериозно…

— Скъпа моя, нека да видя раната! — помолих я аз.

Тя обаче лежеше със затворени очи, силно пребледняла и продължаваше да повтаря, че не се е ударила зле.

— Трябва да се върнеш на управлението! — подкани ме тя.

Известно време стоях нерешително, но накрая тя ме избута и като се изправих, отново застанах пред лостовете. Сигурен бях, че нито за миг не бях губил съзнание, но сега като че ли целта ни беше съвсем наблизо. Центърът на главния пояс лежеше някъде в Северно море, от което разбрах, че зеленият огън беше коригирал курса значително. И все пак отклонението в източна посока продължаваше.

Върнах се при Амелия и й помогнах да се изправи. Беше повъзвърнала равновесието си, но кръвта не спираше.

— Чантата ми — каза тя. — Вътре имам кърпа.

Огледах се, но не видях чантата. Очевидно беше паднала още при първия трус и сега лежеше някъде из кабината. С крайчеца на окото си забелязах, че зелената лампа продължава да свети и убеждението, че отклонението на изток продължава, ме накара да се върна при контролното табло.

— Сега ще я намеря — каза Амелия. Тя беше покрила раната с ръкава на черната си униформа и се опитваше да спре кръвта. Движеше се несигурно и не произнасяше думите добре.

Гледах я известно време мълчалив и безпомощен и чак тогава осъзнах какво трябва да направим.

— Не — категорично заявих. — Аз ще я потърся. Ти трябва да влезеш в торбата, в противен случай ще се нараниш още повече. Вероятно всеки миг ще се приземим!

Улових я за ръката и внимателно я пъхнах в прозрачната торбичка, която беше висяла неизползвана почти по време на пелия полет. Свалих туниката на моя костюм и й я дадох вместо превръзка. Тя я притисна до лицето си и скоро прозрачната материя я обгърна плътно. Аз също влязох в моята торба и поставих ръцете си върху лостовете вътре. Усещах как с всяка секунда материята прилепва все по-плътно до тялото ми. Уверих се, че Амелия също е здраво обгърната и е в относителна безопасност и натиснах зеления лост.

Не откъсвах очи от големия екран и за миг той потъмня от зелената светлина на пламъка. Оставих пламъка да излиза в продължение на няколко секунди, след което върнах лоста на мястото му.

Образът на екрана се изчисти, а поясът се върна на мястото си, по на запад. Сега той лежеше право върху Англия и се движехме точно по курса.

Над Британските острови се спущаше вечерният мрак и се питах дали хората, които наблюдават залеза, си дават сметка какво приближава към тях тази нощ.

Докато стояхме здраво прикрепени в прозрачните торби, реших да пусна още веднъж в действие огъня, за да компенсирам непрестанното отклонение на изток. Този път оставих огъня да излита в продължение на петнадесет секунди и когато обърнах поглед към екрана, установих, че бях успял да преместя центъра на пояса на няколкостотин мили навътре в Атлантическия океан.