Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 151

Лежахме в неголяма локва вода, събрала се на пода от пробитата над нас тръба. От допира с металния корпус водата също се беше затоплила, но тази, която продължаваше да изтича от дупката в тръбата, беше все така хладка. Намерих чантата на Амелия и извадих две от нейните кърпи. Навлажних ги и измих лицето и ръцете й, а раната внимателно попих. Доколкото можах да видя, на черепа й нямаше фрактура, но на челото, точно под линията на косата, зееше дълбока рана.

Докато бършех ръцете и лицето й, тя нищо не каза и сякаш не усещаше болка, дръпна се само когато попивах раната.

— Трябва да те преместя в по-удобно положение — й казах нежно.

Амелия само улови ръката ми и я стисна предано.

— Можеш ли да говориш?

Тя кимна и каза:

— Едуард, обичам те.

Целунах я и тя ме задържа в прегръдките си. Въпреки окаяното ни положение усетих, че от плещите ми се смъква огромен товар; напрежението от полета беше изчезнало.

— Чувстваш ли се достатъчно добре, за да се движиш? — попитах аз.

— Мисля, че да. Само малко съм несигурна.

— Ще те придържам.

Изправих се пръв и въпреки виенето на свят успях да се задържа на краката си, като се придържах о счупените уреди, които сега висяха над главите ни, сетне протегнах ръка и помогнах на Амелия да се изправи. Тя беше по-несигурна от мен и като я обвих с ръка около кръста, се закатерихме по наклонения под на снаряда, за да намерим малко по-сухо и чисто място за сядане.

Едва тогава извадих часовника си и установих, че от момента на кацането са изминали цели девет часа. Какво ли бяха свършили чудовищата през времето, докато сме лежали в безсъзнание.

III

Изпълнени със съчувствие към собствената си съдба, се отпуснахме на пода, за да си починем, но изведнъж ме обзе силно безпокойство. За нищо на света не биваше да отлагаме повече излизането от снаряда. Познавахме достатъчно добре чудовищата, за да се съмняваме, че веднъж озовали се навън, те веднага ще започнат офанзивата.

Предстояха ни за решаване други, по-непосредствени задачи. Едната от тях беше подлудяващата ни горещина, в която бяхме принудени да седим. Дори подът, на който си почивахме в момента, едва се търпеше, да не говорим, че от всички метални части се излъчваше задушаваща ни горещина. Въздухът беше влажен и лепкав и имахме чувство, че с всяко следващо вдишване кислородът в него намалява. Голяма част от храната, която се беше разпиляла, вече гниеше, а от противната миризма ни се повдигаше.

Бях се разкопчал, но горещината не намаляваше и по всичко личеше, че ще е по-разумно да се съблечем. Щом Амелия започна да идва на себе си, й предложих да го сторим; помогнах й да свали черната униформа. Под нея тя носеше парцаливата дреха, с която я бях видял в лагера на робите. Трудно можеше да се повярва, че някога това е било чиста бяла риза.

Аз се намирах в по-благоприятно положение; под униформата си носех своя комплект бельо, който въпреки всички премеждия все още не беше в толкова окаяно състояние.