Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 147

Кристофър Прист

Скочих от хамака си и бързо изтичах по коридора до запечатаната врата на кабината.

Щом дръпнах малкия капак на прозорчето, разбрах, че проклетите същества са будни. Точно пред мен тромаво лазеха две от тях. С огромно задоволство забелязах как увеличаването на силите на гравитация (дни наред се бях грижил въртенето на кораба да бъде по-бързо, за да приближа поне малко условията ни до тези на по-големите гравитационни сили на Земята) правеше движенията им още по-непохватни и тромави. Това поне беше един светъл лъч на надежда, защото допълнителното тегло щеше да затрудни придвижването им.

Амелия ме беше последвала и когато се отдръпнах от прозорчето, тя на свой ред надникна вътре. Видях как потрепери и се оттегли.

— Няма ли нещо, което можем да направим, за да ги ликвидираме? — попита тя.

Погледнах я и вероятно и на лицето ми е било изписано дълбокото ми отчаяние.

— Мисля че не — отговорих аз.

Когато се върнахме в нашата кабина, открихме, че още едно или две от чудовищата се опитваха да ни кажат нещо. Мощният им вой ехтеше сред металните стени на помещението.

— Как мислиш, какво казват? — попита ме Амелия.

— Откъде мога да знам?

— Но вероятно би трябвало да се подчиним на нарежданията им?

— Няма защо да се плашим от тях. По никакъв начин не могат да стигнат до нас, така както и ние не можем да влезем при тях.

Въпреки всичко отвратителното стържене беше страшно неприятно и когато след около петнайсетина минути спря, въздъхнахме с облекчение. Качихме се отново в хамаците и скоро заспахме.

Около четири часа по-късно бяхме събудени от нов взрив от виене на чудовищата.

Лежахме тихо, надявайки се, че воят ще спре, но бяха минали само пет минути и двамата чувствахме, че не издържаме повече. Слязох от хамака и застанах пред лостовете.

На големия екран Земята се виждаше съвсем ясно. Проверих състоянието на системата от пояси — те пак се бяха разместили. Докато бяхме спали, снарядът отново се беше отклонил от курса. По-бледият пояс продължаваше да стои върху Британския остров, но главният се беше преместил далеч на изток, което значеше, че при това положение трябва да се приземим някъде в Балтийско море.

Извиках Амелия и й показах промяната.

— Можеш ли да направиш корекция? — попита тя.

— Мисля че да.

Чудовищата продължаваха да вият.

Уловихме се здраво както винаги и поместих лоста, за да променя курса. Успях до известна степен, но въпреки усилията ми щяхме да пропуснем целта с няколкостотин мили. Териториите, обгърнати от главния пояс, се придвижваха на изток пред очите ми.

В този момент Амелия насочи вниманието ми върху зелената светлина на една лампичка, която до този момент не беше светвала. Намираше се в непосредствена близост до обвития в зелено лост, който от опит вече знаех, че предизвиква изхвърлянето на зелен пламък от носа на снаряда.

Почти инстинктивно усетих, че пътуването ни е към своя край, и без много да му мисля, натиснах лоста.

В резултат корабът се люшна толкова силно, че и двамата паднахме върху таблото, а всичките ни вещи се разлетяха в разни посоки.