Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 145

Подобни моменти на силни преживявания бяха рядкост. Дните в кораба минаваха еднообразно и скучно и скоро започнахме да свикваме. Спяхме колкото се може по-дълго, храненето продължаваше с часове. Използвахме коридорите в двойната обшивка на корпуса, за да се раздвижим, а когато дойдеше време да се занимаваме с пулта за управление, отделяхме много повече време, отколкото всъщност беше необходимо. Случваше се да станем раздразнителни, тогава се разделяхме и седяхме в различни ъгли на кабината.

През един такъв период се замислих по-сериозно върху проблема, свързан с нежеланите гости в главната кабина.

Не разполагахме с каквато и да било позната за мен отровна смес и затова иначе логичният начин за унищожаването им чрез подаване на отрова с въздуха за дишане отпадаше. Ето защо оставаше да се опитаме да ги задушим. Прекарах почти цял ден, за да изуча различните уреди и системи, вградени в корпуса.

Открих твърде много неща, свързани с управлението на снаряда: мястото на квазифотографските прибори, благодарение на които получавахме образ на екраните; разбрах че корекциите в посоката на кораба се осъществяват чрез силна струя пара, която излиза от централния топлинен източник в корпуса и се изхвърля от снаряда през сложна система от тръби, но така и не можах да намеря решение на проблемите си. Доколкото разбрах, въздухът в кабините и коридорите се подаваше от едно място и постъпваше едновременно във всички помещения на кораба. С други думи, задушаването на чудовищата би означавало задушаване на всички останали, включително и на нас.

VII

Колкото повече се приближавахме до Земята, толкова по-наложителни ставаха корекциите в курса. Два или три пъти на ден заставах пред екраните и натисках лостовете, докато двата пояса съвпаднат. Сега Земята беше голяма и се виждаше ясно, и ние с Амелия седяхме дълго пред светещия екран, мълчаливо загледани в нашия свят. Неизказано красива, планетата излъчваше бледосиньо и бяло сияние. Случваше се да видим край нея и луната, която се появяваше като тънък полумесец.

Подобна гледка би трябвало да извиква в мен огромна радост, но винаги, когато стоях до Амелия и се взирах в тази дивно красива прелест, огромна тъга притискаше сърцето ми. А когато манипулирах с лостовете, за да насоча снаряда във вярната посока, изпитвах силно чувство на вина и срам.

В началото не разбирах защо и нищо не казвах на Амелия. Но с всеки изминат ден нашият роден свят се приближаваше все по-близо и когато най на края се престраших да споделя с нея вълненията си, оказа се, че тя изпитвала същите чувства.

— След ден-два ще се приземим. Смятам да насочим снаряда към океанските дълбини и да свършим с всичко това.

— Ако го направиш, няма да те спра — каза тя.

— Нямаме право да натрапим тези същества на нашия свят. Не мога да посрещна такава отговорност. Ако дори само един мъж или жена стане тяхна жертва, нито един от нас няма да може да погледне другия в очите.