Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 140

По време на пътуването постепенно свикнахме със свойствата на нашия летящ кораб да се върти около оста си, но в момента преживяването беше ново и вълнуващо. Така се бяхме приспособили към по-слабите гравитационни сили на Марс, че почти не ги забелязвахме, а въртенето на снаряда създаваше условия за поддържане на тяхното действие.

(По-късно успях да измисля начин, с който скоростта на въртене на нашия апарат се увеличаваше, а това подготвяше телата ни за значително по-големите сили на притегляне на Земята.)

През първите няколко дни много се забавлявахме с откритието си. Формата на кабината подпомагаше въртенето. Когато човек се движеше по пода по посока на носа, неизбежно се приближаваше до централната ос на летателния апарат и силите на привличане бяха по-слаби, ето защо отскачахме и плавно се спущахме отново на пода.

Въпреки всичко през онези първи два часа след изстрелването бяхме съвсем спокойни, опитахме храната, оставена от марсианците, нищо не подозиращи за другите изненади, които ни очакваха тук, на борда.

III

Когато се върнах при уредите, на екрана за задно виждане се беше показала линията на хоризонта на Марс, доказателство, че планетата се отдалечава от нас или ако искам да бъда по-точен, че ние се отдалечавахме от нея. Най-големият екран продължаваше да показва еднообразната картина на звездите. Аз, разбира се, непрестанно очаквах да видя родната ни планета. Мъжете, които ми бяха показали снаряда, ми бяха обяснили, че той ще бъде изстрелян по посока на Земята, но в началото няма да мога да я видя, ето защо не се тревожех много от това.

Струваше ми се странно обаче, че Земята не се намира право пред нас.

Реших, че щом нямаше да наблюдаваме смяната на деня с нощта, се налагаше да установим някакво корабно време. Часовникът ми все още работеше и аз го извадих. Доколкото можех да преценя, снарядът беше изстрелян някъде около пладне на марсианския ден, а оттогава бяха изминали около два часа. Ето защо нагласих стрелките на два часа и от този момент нататък часовникът се превърна в корабен хронометър.

Свърших и тази работа и оставяйки Амелия да разглежда провизиите, складирани за пътуването, реших да огледам останалата част от кораба.

Ето как разбрах, че не сме сами…

Вървях по коридорите в двойната обшивка, когато минах покрай люка, водещ към кабината за роби. Почти неволно погледнах към него и спрях ужасен! Люкът беше грубо заварен, така че вратата не можеше да се отвори нито отвън, нито отвътре. Притиснах ухо до металната врата и се заслушах.

Нищо не се чуваше; и ако имаше някой вътре, то той беше съвършено тих. Долавях някакви слаби звуци от движение, но те можеха да идват и от предната кабина, където Амелия се ровеше в хранителните припаси.

Дълго стоях пред вратата, изпълнен с мрачни предчувствия и нерешителност. С нищо не можех да докажа, че вътре има някой… но защо трябваше да се запечатва тази врата, след като само до вчера тя бе стояла отворена.