Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 141

Възможно ли беше снарядът да пренася и товар с човешка храна…?

И ако това беше така, в такъв случай какво ли имаше в главната кабина…?

Поразен от неочаквано предчувствие, забързах към люка, водещ към помещението, пълно със съоръженията на чудовищата. Той също беше заварен и аз стоях безмълвен пред металната врата, а сърцето ми щеше да изхвръкне от напрежение. За разлика от предишната врата тук имаше малък отвор, който се затваряше с плъзгащо се капаче, такива, каквито обикновено слагат на вратите на затворническите килии.

Изтръпнал от ужас да не вдигна шум и с това да привлека вниманието върху себе си, го дръпнах леко.

Продължих да тегля едва-едва капака, докато се отвори достатъчно голям процеп, та да мога да надникна вътре. Най-сетне успях да погледна в слабо осветеното помещение.

Най-лошите ми предчувствия се потвърдиха веднага. На не повече от дванадесет стъпки от вратата видях облия гръб на някакво чудовище. То лежеше под една от защитните торби, очевидно освободено от нея след спадането на налягането.

Отскочих бързо назад, за да не ме забележат. Скрит от всякакъв чужд поглед, размахах отчаяно ръце и тихо изругах, уплашен до смърт от последствията на откритието си.

Най на края събрах достатъчно кураж, върнах се към процепа във вратата и отново погледнах вътре.

Чудовището беше легнало така, че едната част от тялото му и лицето му бяха извърнати към мен. Не беше ме забелязало и не беше се поместило нито инч от първия път, когато го видях. Чак сега се сетих за думите на единия от марсианците, който ми беше казал, че по време на полет чудовищата са упоени.

Пипалата на противното създание пред мен бяха сгънати и въпреки че очите му бяха отворени, безжизнените белезникави клепачи висяха отпуснати над бледите очни ябълки. В съня си чудовището не беше загубило нищо от отвратителния си вид и все пак именно в това състояние то беше уязвимо. В момента в мен не гореше адският огън на омразата, който ме беше тласнал да се бия с чудовището в кулата, но чудесно съзнавах, че ако вратата не беше заварена, щях да съм в състояние да убия гадното създание.

Уверен че няма да го събудя, отворих капака докрай и огледах вътрешността на помещението, доколкото ми позволяваше малката дупка. Виждаха се още три чудовища, всяко от които беше отпуснато и безчувствено. Вероятно имаше и пето, но съоръженията бяха така плътно наредени, че не можех да го видя.

Оказа се, че не сме откраднали снаряд. Летателният апарат, който управлявахме, беше първият, който щеше да нападне Земята.

Това ли се опитваха да ни кажат марсианците, преди да тръгнем? Това ли се опитваше да скрие от нас Едуина?

IV

Спомняйки си за лоялността на Амелия към народа на Марс, реших да не й казвам нищо. Ако разбереше, че на борда има чудовища, веднага щеше да се досети, че те не може да са тръгнали без храната си, и тази мисъл нямаше да й дава мира. На мен самия също не ми беше приятно да знам, че отвъд металната стена на контролната кабина се намират няколко мъже и жени, които при нужда ще се пожертват, за да бъдат нахранени чудовищата, но това не можеше да ми помогне при решаването на основния проблем.