Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 139

Но нека не избързвам. Споменах, че по време на пътуването преживяхме и вълнуващи моменти, първият от които беше непосредствено след като се освободихме от предпазните торби и открихме, че управляваме сами металния апарат.

II

Щом свестих Амелия и се уверих, че нито тя, нито аз сме пострадали от стремителното изстрелване, първата ми работа беше де видя в каква посока се движим. Излетели бяхме така енергично, че ми се струваше, че всеки миг ще се забием в Земята.

Завъртях копчето, с което светваше екранът за предно виждане, но за мое голямо разочарование на него не се появи нищо друго, освен няколко светли точки, които, както разбрах по-късно, бяха звезди. Известно време се опитвах да подобря образа, но не постигнах нищо повече от леко размътване. Извърнах се към най-малкия екран пред мен. Той показваше какво става зад нас.

Тук картината беше далеч по-ясна — на нея се виждаше светът, който току-що бяхме напуснали. Оказа се, че сме толкова близо до Марс, че гледката изпълва целия екран; сенки, полусенки и светлини, тук-там обагрени с жълто, кафяво и червено. Когато най на края очите ми свикнаха с картината, успях да различа очертанията на някои познати елементи на пейзажа. Най-ярко се открояваше вулканът, който стърчеше в пустинята като огромен цирей. В основата му се виждаше как набъбва грамадният облак пара, благодарение на който бяхме излетели.

Не забелязах града и предположих, че е скрит под разпростиращия се бял облак. Различих и добре очерталите се канали, които може би благодарение на растящите край бреговете им треви изпъкваха така ясно.

Стоях пред екрана и си давах сметка, че не само не сме отлетели много далеч, но и скоростта ни сега не беше достатъчно голяма. Единственото видимо движение на екрана беше бавното въртене на планетата.

Точно в този момент до мен достигна гласът на Амелия:

— Едуард, няма ли да хапнем нещо?

Извърнах се от екрана и казах:

— Да, и аз съм гла…

Не успях да довърша изречението, защото не можах да видя Амелия.

— Ето ме тук долу.

Погледнах надолу по наклонения под на кабината, от нея нямаше и следа. Изведнъж до мен стигна веселият й смях и извърнах глава по посока на гласа. Амелия стоеше… на тавана!

— Но какво правиш? — извиках ужасен. — Ще паднеш и ще се нараниш.

— О, я не ставай смешен. Няма нищо страшно. Слез тук при мен и сам ще се увериш.

И за да ми покаже, тя подскочи и стъпи на… тавана.

— Не мога да сляза при теб, след като ти си над мен — опитах се да бъда точен.

— Ти си над мен, не аз. — И за мое голямо удивление тя мина по тавана, прекоси дъгообразната стена и скоро застана до мен.

Улови ме за ръка и тръгнахме. Страхувайки се да не падна, пристъпвах внимателно, но наклонът не се увеличаваше и само след няколко минути, когато погледнах към уредите, за моя голяма изненада ми се стори, че те са до стената. Продължихме и скоро стигнахме до мястото, където беше складирана храната и откъдето преди малко ми се беше обадила Амелия. Потърсих с поглед уредите и този път ги видях на тавана над нас.