Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 138

— Потегляме, Амелия! — извиках с всички сили, но това беше съвсем излишно, защото нямаше място за съмнение.

Първият силен трус беше последван от още няколко, с все голяма мощност. Движението започна и с всяка измината секунда скоростта се увеличаваше. Торбата ме притискаше като огромна длан и въпреки това налягането беше значително по-голямо от онова, което бях изпитал в по-малкия снаряд. Шумът от движението беше станал почти непоносим. Съпроводен от оглушителен рев, с огромна скорост снарядът излетя от облицования с лед барабан.

Тъкмо мислех, че въпреки защитата на материята около мен, няма да мога вече да издържа налягането, и забелязах, че Амелия е затворила очи и като че е в безсъзнание. Извиках й, но всичко наоколо така силно трещеше, че нямаше надежда тя да ме е чула. Налягането и шумът бяха непоносими и започнах да усещам как мозъкът ми олеква и пред очите ми се пуща тъмна пелена. Имах чувството, че някаква сила ме откъсва от всичко наоколо и потъвам. Точно в този миг налягането рязко спадна.

Гънките на материята се отпуснаха и стъпих, освободен от плътната им прегръдка, на земята. Амелия тупна в безсъзнание на металния под до мен. Наведох се над нея и я плеснах леко по страните; не минаха и няколко минути и осъзнах, че вече се носим в пространството.

Глава седемнадесета

Пътуване към дома

I

Така започна пътешествието, което, обзет от оптимизъм, си представях, че ще свърши за един-два дни, а всъщност според нашата сметка то продължи цели шейсет дни. Два дълги месеца, през които преживяхме и вълнуващи моменти, и често се чувствахме уморени, а през по-голямата част — скучаехме до полуда.

Няма да ви занимавам с подробностите на цялото пътуване, ден по ден, но все пак не мога да не разкажа моментите, които изискваха от нас най-много сили и напрежение.

Връщайки се мислено към онези дни, ме обземат противоречиви чувства. Въпреки неприятностите това пътуване си имаше и добрите страни.

Една от тях например беше фактът, че двамата с Амелия бяхме сами в тясно пространство, което ни осигуряваше близост, интимност и известна сигурност, макар и да не беше най-доброто за подобни преживявания място, което човек би си пожелал. Не намирам, че е подходящо да описвам какво се случи между нас през тези дни — дори в днешните по-модерни времена ми се струва неуместно да говоря за толкова лични неща, — но мога да кажа, че опознах Амелия, а и тя можа да ме опознае до неподозирани от мен дълбочини.

Продължителността на пътуването ни даде възможност и да се пречистим в известен смисъл от всичко марсианско, което неизбежно бяхме придобили. Дори аз, който бях ангажиран далеч по-малко от Амелия в бунта, бях изпитал известни угризения, че напускаме града точно в момента, когато той избухна. Бяхме заобиколени от снаряжения, изработени на Марс, хранехме се с храна от Марс, дишахме въздуха на планетата, но с течение на времето, колкото повече се приближавахме до Земята, вътрешните конфликти ставаха все по-слаби и нашата цел доминираше над всичко. Подготвеното от чудовищата нападение представляваше реална опасност и ако не направехме поне опит да се намесим и да попречим, никога вече нямаше да имаме моралното право да се наречем човешки същества.