Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 133

Показаха ми например широк, съвършено празен стъклен екран, на който по време на полет би трябвало да се вижда какво става пред летателния апарат. Подобен екран вече бях виждал на по-малкия снаряд, но не можех да разбера защо винаги когато стигаха до серия метални копчета, наредени под екрана, ставаше дума за „мишена“. Нещо повече, мъжете обясниха, че когато мишената съвпадне с целта, трябва да се натисне познатия ми вече обвит в зелена обвивка лост, чрез който от носа на снаряда излиташе зелен огън.

Реших, че повечето от неяснотите ще успея да разгадая по време на полета.

Разясненията продължиха, докато главата ми съвсем се замая. Все пак добих някаква представа за онова, което щеше да се случи — изстрелването се извършваше от команден пулт, намиращ се извън снаряда, а вече имах някаква, макар и смътна представа как да продължа управлението.

Марсианците споменаха, че до четири дена чудовищата не смятат да предприемат излитане. Така че имахме достатъчно време, за да подготвим бягството.

Заявих им, че бих искал да отлетя час по-скоро. Сега, когато съществуваше някакъв, макар и нищожен шанс да се измъкна от Марс, нямах никакво желание да оставам повече, отколкото е необходимо.

III

Нощта прекарахме в едно от спалните помещения в града. Беше ми невъзможно да поговоря с Амелия до момента, в който си легнахме, защото Едуина не се отделяше от нея. Едва когато се разположихме в хамака, успяхме да поприказваме.

Лежахме прегърнати — едно от задълженията ми на легендарен герой, което изпълнявах на драго сърце.

— Видя ли летателния апарат? — попита Амелия.

— Да. Мисля, че няма да имаме големи трудности. На полигона е пълно с чудовища, но те са твърде заети с подготовката.

Разказах й какво съм видял: снарядите, готови за полет към Земята, летателния апарат в оръдието.

— Колко ли чудовища смятат да вземат участие в нападението? — попита Амелия.

— Снарядът, с който ще летим, би трябвало да носи на борда си пет от тях. Не можах да преброя останалите, но сигурно са над няколкостотин.

Амелия замълча и след малко попита:

— Чудя се, Едуард… ако наистина мащабите на преселването са толкова големи, дали ще останат чудовища на Марс?

— И на мен ми мина подобно нещо през ума.

— И каква ирония на съдбата би било, ако чудовищата напуснат планетата завинаги?

— За да се заселят на Земята. Не разбираш ли колко наложително е да стигнем преди тях?

След малко Амелия пак се обади:

— Бунтът ще започне утре.

— Не могат ли да почакат?

— Не… изстрелването на нашия снаряд ще бъде знак за началото.

— А няма ли начин да ги убедим да почакат?

— Не си видял всичките им приготовления, Едуард. Вълнението на хората е неудържимо. Запалила съм фитила и експлозията няма да закъснее повече от няколко часа.

С това разговорът ни приключи, но аз още дълго не можах да заспя. Питах се дали това е последната ни нощ в този нещастен свят и ще успеем ли да се измъкнем от него?

IV

Когато си лягахме, край нас цареше наситено с тревожни предчувствия затишие.