Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 135

Не можех да реша дали да продължим и в същото време чувствах, че колкото по-бързо стигнем до снаряда, толкова по-добре — с всеки изминат миг шансовете ни намаляваха.

— По-добре да почакаме — обади се тихо Амелия.

— Напротив, мисля, че трябва да продължим — прекъснах я аз припряно. — С тези униформи никой няма да ни спре.

— А Едуина?

— Ще трябва да остане тук.

Въпреки привидната ми категоричност, никак не се чувствах уверен. Една от наблюдателните кули се придвижи встрани, насочвайки заплашително оръдието си към близката сграда. Дрънчащите й метални пипала се протегнаха към прозорците, явно търсеха има ли още някой вътре. След няколко секунди скоростта на краката се увеличи.

— Гледай, Едуард! — възкликна Амелия.

От една от съседните сгради някакъв марсианец махаше оживено с ръце. Без да изпускаме машината от очи, бързо приближихме към него и в това време той и Едуина размениха няколко думи. Беше един от мъжете, с които се бяхме срещнали предишния ден.

— Той каза, че само пилоти на летящите бойни машини могат да продължат по-нататък — преведе Едуина думите на мъжа. — Мъжете, които бяха вчера с вас, ви очакват.

Нещо в начина, по който говореше, ме накара да се усъмня, но сега не беше време за уточнения.

— Ще дойдеш ли с нас? — обади се Амелия.

— Не, оставам да се бия.

— А къде са другите двама? — попитах я аз.

— В летящата бойна машина.

Дръпнах Амелия настрани:

— Какво ще правим?

— Трябва да продължим. Ако бунтът се разгори, може и да не успеем да отлетим.

— А как ще разберем, че не ни устройват клопка?

— Но кой да ни я устрои? Ако не можем да им се доверим, то тогава сме загубени.

— Именно от това се страхувам.

Мъжът, който до преди минута махаше към нас, вече беше изчезнал и всеки миг Едуина щеше да го последва. Погледнах през рамо към кулата с чудовището, но не забелязах никакво раздвижване.

— Довиждане, Едуина — каза Амелия. Тя вдигна ръка, разпери пръсти, след което и момичето стори същото.

— Довиждане, Амелия — обърна се и влезе във входа на сградата.

— Твърде хладно сбогуване — не пропуснах да отбележа. — Като се има пред вид, че си водачът на революцията.

— Нищо не разбирам, Едуард.

— И аз не разбирам. Мисля само, че трябва час по-скоро да влезем в снаряда.

V

Приближихме бойните кули с трепет и на всяка крачка очаквахме най-лошото. Никой обаче не ни причини нищо лошо и скоро минахме под платформата на кулата и навлязохме в тунела от силово поле.

Чувството ми на несигурност и подозрение растеше с всеки миг и изтръпнах при мисълта, че скоро трябваше да преминем под зорките погледи на караулещите пред входа на полигона чудовища. Няколко минути по-късно до нас достигна звук от нови експлозии и няколко бойни машини се спуснаха по улиците, като бълваха огън от оръдията си.

— Питам се дали участието ни в бунта не е вече подложено на съмнение. Младата ти приятелка не прояви никакво желание да дойде с нас.

— Тя няма такава униформа.

— Това е вярно — и въпреки всичко лошите предчувствия не ме напускаха.