Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 134

Събуди ни звук, от който усетих, че по гърба ми лазят ледени тръпки: сирените на чудовищата тръбяха, прекъсвани от време на време от далечни експлозии.

Първата ми мисъл, продиктувана от натрупания вече опит, беше, че има второ нападение, едва когато, вече станали, се огледахме, видяхме, че в спалнята няма никой, а това значеше, че бунтът е започнал. Марсианците не бяха изчакали.

Край сградата мина бойна машина и стените потрепериха.

Скрита до този момент зад вратата, Едуина изтича към нас.

— Къде са останалите? — попита веднага Амелия.

— Излязоха през нощта.

— Защо не ни събудиха?

— Казаха, че сега вие само искате да излетите и нищо повече.

— Кой започна пръв? — намесих се аз и посочих навън.

— Започна през нощта, когато всички излязоха.

И през цялото това време ние бяхме спали, без да чуем шума и суетнята? Изглеждаше почти невероятно. Надникнах през вратата на улицата. Бойната машина продължаваше по пътя си нататък, а бронираната й платформа стърчеше над покривите на близките сгради. Съвсем наблизо измежду къщите се вдигаше стълб черен дим, а вляво гореше пожар. Някъде далеч се разнесе гръм от експлозия, в отговор на която се чуха сирените на две бойни машини.

Върнах се при Амелия.

— По-добре да отидем на полигона. Може би все още има някаква надежда да се качим на снаряда.

Тя кимна и донесе двете черни униформи, които доскорошните ни приятели бяха приготвили за нас. Облякохме ги и Едуина ни погледна нерешително.

— Идваш ли с нас? — попитах я рязко. Бях се отегчил вече от припяващия й глас и от неубедителните й преводи. Колко ли от нещата, които бяхме казали, беше предала погрешно на сънародниците си.

— Искаш ли да дойда с теб, Амелия?

Сега пък Амелия се подвоуми.

— Какво ще кажеш? — обърна се към мен тя.

— Имаме ли нужда от нея?

— Само ако се наложи да говорим.

Колкото и да й нямах доверие, все пак тя беше единствената ни връзка с хората тук.

— Нека дойде с нас поне до полигона. Прибрахме чантата на Амелия и тръгнахме веднага. Докато вървяхме през града, стана ясно, че макар марсианците да са започнали своя бунт, сега за сега нямаше никакви сериозни разрушения. Улиците не бяха пусти, но никъде не се виждаха и тълпи. Тук-там срещахме групи марсианци охранявани от кулите, в далечината се чуваха мощни сирени. Близо до центъра на града забелязахме първите признаци на бунта. Няколко бойни машини лежаха на улицата преобърнати и безпомощни; туловищата им представляваха своеобразна барикада, веднъж преобърната, без помощ отвън кулата не можеше да се изправи на металните си крака и по този начин пътят на ниските превозни средства беше спрян.

Стигнахме до мястото, от където електрическото силово поле образуваше невидим тунел до полигона, и забелязахме, че броят на бойните и многокраки коли значително е нараснал и оръдието на всяка от тях беше готово за стрелба.

При тази гледка спряхме нерешително. Нито един марсианец не се виждаше наблизо, с изключение на труповете на няколко души, скупчени в основата на едната от кулите. Явно тук беше станала престрелка и чудовищата бяха удържали победа. Приближаването ни би означавало сигурна смърт.