Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 125

Бях твърде ангажиран със собствените си мисли; знаех, че силни противоречия бушуват в душата на Амелия. Нашето мълчание трая почти през целия път до града и озадачи марсианците, защото ние двамата обикновено винаги имахме какво да си кажем. От време на време Едуина се опитваше да ни заговори, като показваше нещо през прозореца, но аз поне не проявявах жив интерес.

Преди да напуснем лагера на робите, успях да кажа още няколко думи насаме на Амелия:

— Трябва да се върнем обратно на Земята. Ако тези чудовища имат намерение да кацнат там, няма защо да говорим какво ще последва.

— Но какво можем да направим, за да ги спрем?

— Значи си съгласна, че трябва да намерим начин да стигнем до Земята?

— Да, разбира се, но как?

— Ако ще пътуват със снаряд, все някак ще успеем да се скрием в него. Пътуването няма да продължи повече от един-два дена, а толкова ще издържим. Веднъж да стигнем Земята, ще успеем да предупредим властите.

На първо време този план беше добър и Амелия се съгласи с него по принцип. Основните й съмнения обаче бяха другаде.

— Едуард, ние не можем да изоставим тези хора точно сега. Аз им вдъхнах вяра за този бунт, а сега, в решителния момент, им предлагам да ги напусна.

— Бих могъл да те оставя тук при тях — заявих с преднамерено безразличие.

— О, не! — и Амелия бързо улови ръката ми. — Не мога да изменя на Земята. Но все пак нося отговорност за това, което съм започнала.

— Това е, което те вълнува, нали? Ти си започнала организирането на бунта. Била си необходимият стимул за тези хора. Но борбата за свобода е тяхна, а не твоя. Каквото и да е, ти сама не можеш да ръководиш цяла една революция на раса, която ти е съвършено чужда и която почти не разбираш, чийто език едва-едва говориш. Ако подготовката е направена и ти не си видяла по-голяма част от нея, в такъв случай ти ще си формален водач.

— Предполагам.

Докато седяхме във влака, Амелия беше потънала в мисли и знаех, че сега тя трябва да вземе решение.

Двамата марсианци, които пътуваха с нас, посочиха с нескрита гордост един от индустриалните центрове, край които минавахме. Комините не пушеха и оживлението край сградите беше значително по-слабо. Няколко бойни машини стърчаха пред вратите, видяхме и десетки многокраки коли. Едуина обясни, че именно тук са били проведени саботажните акции. Никакви репресии от страна на чудовищата не са били предприети, защото всичко е било организирано така, че да изглежда случайно.

Аз лично бях обзет от вълнуваща идея, която в момента обмислях от всички страни.

Бунтът, който толкова много занимаваше ума и чувствата на Амелия, беше замислен и подготвен в мое отсъствие, не ме засягаше твърде. Една тревога не ме напускаше: ами ако не бях разбрал, че чудовищата смятат да напускат Марс и се бях включил във военните действия на робите, тогава можех да стана и жертва. Но през всичките тези седмици и месеци, прекарани тук на Марс, усещах вътрешна тежест, която нито за миг не ме напусна: това беше острото чувство на изолираност и носталгия. До болка силно исках да се върна в моя свят или поне в онази негова част, която беше мой дом.