Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 124

След дълги спорове чудовищата започнали да воюват помежду си и тези вражди продължават и до този момент. Войните ставали все по-ожесточени: храна им били самите хора и тъй като броят на хората все по-чувствително намалявал, чудовищата започнали да се тревожат за своята собствена прехрана.

В резултат се оформили две групи: чудовища, които владеят града, в който се намирахме в момента, най-големия на Марс, и които са убедени, че решението на проблема не бива да се търси повече на тази планета, и чудовища, които владеят останалите три града (между които е и Градът на опустошението), готови да продължат търсенето на територията на планетата. От гледна точка на представителите на човешката раса нито една от двете страни не е за предпочитане, защото независимо от изхода на нещата робството ще продължава да съществува.

В този момент чудовищата от големия град бяха по-уязвими. Те замисляха пренасяне на друга планета и бяха така заети с подготовката, че контролът, който упражняваха над робите, беше най-слабият, какъвто някога е бил виждан на планетата. Пренасянето трябваше да започне след няколко дена и колкото и чудовища да останеха на Марс, за да има някакви шансове за успех, бунтът трябваше да избухне в момента на пътуването.

III

Когато Амелия завърши своя разказ, усетих, че ръцете ми са започнали да треперят и въпреки обичайния хлад в помещението лицето и дланите ми са влажни от пот. В продължение на няколко дълги минути не можех да намеря думи, за да дам израз на вихрушката от чувства, които бушуваха в мен.

Най на края успях да изрека нещо смислено.

— Амелия, имаш ли някаква представа коя планета смятат да колонизират тези същества?

— Какво значение има това — махна тя нетърпеливо с ръка. — Докато са ангажирани с пътуването, могат да бъдат атакувани. Ако пропуснем тази възможност, може би никога вече няма да се отдаде такъв случай.

Неочаквано осъзнах, че Амелия е придобила качество, за чието съществуване до този момент не подозирах. Тя по свой начин беше станала безмилостна. Поразмислих и си дадох сметка, че изглеждаше безмилостна защото, приемайки съдбата си, беше загубила способността да мисли занапред.

Ето защо, проникнат от любов, казах:

— Амелия… нима не чувстваш, че вече си изцяло марсианка? Не се ли страхуваш от онова, което може да се случи, ако тези чудовища нападнат Земята?

Чувството за бъдещето се пробуди у нея така внезапно, както у самия мен преди няколко минути. Лицето й стана пепеляво, а очите й се напълниха със сълзи. Тя ахна и пръстите й инстинктивно покриха устните. Скочи рязко на крака, избута ме, излезе вън от преградата, изтича през цялото помещение и спря до отсрещната стена. Раменете й се разтресоха от сдържани ридания.

IV

Прекарахме неспокойна нощ, а на сутринта, както беше планът ни, потеглихме за града.

С нас тръгнаха трима марсианци: Едуина, защото имахме нужда от преводач, и още двама граждани, всеки от които размахваше небрежно електрическата си палка. На никой не споменахме за снощния си разговор и планът ни продължаваше да бъде посещение на няколко от бунтовническите ядра в града.