Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 119

Докато говорехме, робите изнасяха остатъците от храната, но изведнъж всички замръзнаха по местата си, спрени от силен звук — ужасен, пронизителен вой, който отекна в помещението.

Амелия пребледня и се скри зад паравана си. Последвах я и я заварих обляна в сълзи.

— Този крясък значи ли това, което подозирам?

— Дошли са за храната си — промълви Амелия отново избухна в плач.

Нямам намерение да се впускам в подробности за противната сцена, която последва, но трябва да спомена, че робите бяха измислили система на хвърляне на жребий и шестте безпомощни нещастници се отправиха мълчаливо към шкафа убиец.

Амелия обясни, че не е очаквала чудовищата да се явят за храна тази вечер. Надявала се беше, че ще изсмучат кръвта на десетките убити край растенията.

Едуина дойде при нас.

— Бихме искали да чуем за приключенията на бледото джудже — обърна се тя към Амелия. — Това ще ни направи щастливи.

— Да не би да иска да каже, че трябва да говоря пред всички? — попитах аз. — Не знам какво да кажа. И как ще ме разберат?

— Те го очакват от теб. Ти пристигна толкова вълнуващо, че те искат да го чуят от собствените ти уста. Едуина ще им превежда.

— Правила ли си това?

Тя кимна.

— Научих за този ритуал, докато учех Едуина да говори английски. Щом тя научи известен брой думи, подготвихме с нея кратка реч и от този момент нататък те ме приеха за свой водач. Няма да те приемат напълно, докато не го сториш.

— Но трябва ли да им кажа всичко? Казала ли си им за Земята?

— Подозирам, че няма да разберат, и затова не съм им казала. В техните легенди се говори за Земята, наричат я „топлия свят“, но само като за небесно тяло. Ето защо не съм им разкрила произхода си. И между другото, Едуард, мисля, че е време да си признаем един на друг, че никога вече няма да видим Земята. Няма никакъв начин да се върнем обратно там. Откакто съм тук, се примирих с тази мисъл. Вече и двамата сме марсианци.

Нищо не отговорих и се замислих. Напълно разбирах Амелия. Докато продължавахме да поддържаме някаква нереална надежда, никога нямаше да се успокоим.

На края казах:

— Тогава ще им разкажа как съм летял със снаряда, как се качих на кулата и как се отървах от чудовището.

— Едуард, мисля, че тъй като изпълняваш роля от митологията, би трябвало да употребиш дума, по-силна от „отървавам“.

— Едуина ще разбере ли?

— Ако придружиш думите си с подходящи жестове, да.

— Но те нали ме видяха, че слизам от кулата целия в кръв!

— Важно е разказването на историята. Просто повтори пред тях онова, което разказа на мен.

На лицето на Едуина се беше изписало такова щастливо изражение, каквото не бях виждал у никого тук, на Марс.

— Сега ли ще чуем за приключенията? — попита тя.

— Така мисля — отвърнах аз.

Изправихме се и последвахме момичето в общото помещение, където няколко хамака бяха вдигнати и робите бяха насядали по пода. Щом се появихме, те се изправиха и започнаха да подскачат. Положението беше доста комично и аз се смутих още повече, но Амелия успя да ми пошушне, че това е начин за изразяване на възторг.

Направи ми впечатление, че в дъното на залата стояха и пет-шест надзиратели. Те явно не се чувстваха съвсем близки с робите, но поне липсваше чувството на уплаха от тях, което бяхме наблюдавали в Града на опустошението.