Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 121

Оттатък преградата чувах тихите гласове на робите. По всичко личеше, че пеят — това беше някакво пискливо жужене без мелодия. Макар и необичайна, тази песен беше странно спокойна и приятна.

— А сега какво ще правим? — попитах след няколко минути.

Амелия не отговори веднага.

Притисна ме по-силно до себе си и промълви:

— Трябва ли да ти казвам, Едуард?

Усетих, че се изчервявам.

— Имах пред вид някакви обредни задължения.

— Само онова, което се очаква от нас според легендата. Нощта, в която джуджето слезе от кулата… — останалото тя прошепна съвсем тихо до ухото ми.

Момичето не виждаше лицето ми и от вълнение останах без дъх и силно стиснах очи.

— Амелия, не сме женени и не можем да го направим — отдадох аз последна дан на условностите, с които бях прекарал целия си живот.

— Сега сме марсианци — каза Амелия. — Вече не сме длъжни да държим на брака.

И така, докато марсианците пееха с тъжните си пискливи гласове зад преградата, ние забравихме напълно всичко, което ни напомняше за това, че сме земни жители и при това англичани, и през тази нощ се отдадохме напълно на новата си роля на ръководители на потиснатия марсиански народ.

Глава петнадесета

Подготвя се бунт

I

От момента, в който се събудихме на следващата сутрин, към нас се отнасяха със смирение и покорство. И въпреки това легендите, които диктуваха поведението ни, налагаха да работим заедно с останалите в полето с треви и по-голяма част от деня прекарахме, потънали до колене в студената кал. Едуина работеше до нас и макар в прекалено любезния й поглед да имаше нещо, което ме притесняваше, тя без съмнение ни беше извънредно полезна.

Всъщност нито Амелия, нито аз нарязахме много треви; щом се наредихме сред работниците, към нас започнаха да прииждат най-различни посетители: някои от тях бяха роби, други надзиратели, очевидно всички, които искаха по-отблизо да видят онези, които ще ръководят въстанието. От онова, което чувах да се говори, преведено, макар и не твърде разбираемо, от Едуина, схванах, че разговорът на Амелия с другите за революцията не беше твърде лек. Пристигнали бяха дори надзиратели от самия град и от тях научихме, че се подготвят сложни планове за отхвърляне властта на чудовищата.

Денят беше вълнуващ: нашето присъствие беше онзи стимул, който беше така необходим на хората тук, за да отмъстят на омразните си господари. Амелия, разбира се, напомняше многократно на посетителите ни, че „чудовищата са смъртни“.

Смъртни или не, те бяха реалност и представляваха непрестанна заплаха. През целия работен ден наоколо патрулираше огромна трикрака бойна машина и щом тя се появеше, всички разговори за бунта стихваха и ние се залавяхме с рязането.

По едно време, останали сами, попитах Амелия защо работата на полето продължава, щом подготовката за бунта е толкова напреднала. Тя ми обясни, че повечето роби били заангажирани в рязането и ако престанели да работят, преди да е започнал бунтът, чудовищата веднага щели да схванат, че се готви нещо. Така или иначе хората тук имали най-много сметка от рязането на треви, защото те били основната им храна.