Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 117

— И това ли е всичко? Надали е било толкова просто!

— Не бих искала да го преживея отново — въздъхна тя. — А ти? Как стана така, че след всичкото това време се появи в наблюдателната кула?

— Бих предпочел да чуя първо твоя разказ.

Разказахме си един на друг онова, което и двамата с такова нетърпение искахме да научим. Всеки от нас се стараеше да убеди другия, че не е било чак толкова лошо. Амелия първа разказа преживелиците си по време на пътуването до лагера за роби.

Беше лаконична и по моему съкрати голяма част от подробностите. Дали за да ми спести най-неприятните страни, или защото просто не искаше да се връща към тях, не мога да кажа. Пътуването продължило дълго, почти през цялото време стояли затворени в закрити коли. Липсвали каквито и да било санитарни удобства, храна им давали само веднъж дневно. Тогава Амелия разбрала това, което и аз научих в снаряда, как се хранят чудовищата. На края полумъртви, тя и останалите, общо около триста души (очевидно паякоподобните машини добре бяха поработили в Града на опустошението), били докарани до това поле с треви и под наблюдението на надзиратели от съседния град започнали работа.

Разбрах, че с това разказът на Амелия е приключил, и се впуснах в подробни описания на моите приключения. Имах толкова много да й разказвам, но премълчах някои подробности. Когато стигнах до епизода с шкафа на борда на снаряда, не сметнах за нужно да го отминавам, защото тя също беше видяла действието му. Описах онова, което бях видял, и забелязах, че Амелия пребледня.

— Моля те, не се впущай в подробности — обади се тя.

— Но това не е нещо ново за теб.

— Разбира се, че не е. Но няма нужда с такова настървение да разказваш всичко. Варварският инструмент, за който говориш, се използва навсякъде. И тук, в тази сграда, има един такъв.

Онемях от изненада и искрено съжалих, че изобщо споменах за шкафа. Амелия ми обясни, че всяка вечер около шест или повече роби загиват в подобен шкаф.

— Но това е нечувано! — възкликнах аз.

— А защо мислиш, че потиснатите хора в този свят са толкова малко? Защото кръвта на най-здравите от тях се източва за храна на чудовищата.

— Няма да споменавам вече кошмарния уред — казах и продължих с разказа си.

Описах как съм избягал от снаряда, сетне битката, на която бях станал свидетел, и накрая не без гордост разказах как съм победил и как съм убил чудовището в кулата.

Този епизод не беше неприятен на Амелия, така че поукрасих разказа си с повече епитети. И когато накрая описах как уродливото създание издъхна, тя плесна възторжено ръце и се засмя.

— Трябва да разкажеш тази вечер историята си — каза тя, — ще вдъхнеш кураж на моя народ.

— На твоя народ ли? — изумих се аз.

— Мили мой, трябва да знаеш, че не съм останала жива по една случайност. Открих, че за тях аз съм онзи водач, който според техния фолклор ще ги освободи от потисниците.

III

Не мина много и робите се върнаха от работа, и ние оставихме разказите си за после.

Хората влизаха през двата главни коридора и заедно с тях при нас влязоха надзирателите, които очевидно имаха свои отделни помещения. Някои от тях носеха електрическите си палки, но вътре ги хвърляха небрежно настрани.