Читать «Машината на пространството» онлайн - страница 120

Амелия успокои тълпата, като вдигна ръка и разпери пръстите си. Щом те млъкнаха, тя каза:

— Народе мой. Днес видяхме как този мъж уби един от тираните. Сега той сам ще ви разкаже как го е направил.

Докато тя говореше, Едуина веднага превеждаше, като издаваше някакви откъслечни срички и оживено жестикулираше. Щом свършиха, всички заподскачаха отново, издавайки пронизителни, подобни на скимтене, звуци. Това още повече ме разстрои, при това те като че нямаха намерение да спрат.

Амелия ми прошепна:

— Вдигни ръка.

Вече искрено съжалявах, че се бях съгласил на цялата тази история, но вдигнах ръка и за мое удивление изведнъж настана пълна тишина. Гледах тези странни хора — високи, червенокожи, чужди същества, сред които ни беше запратила съдбата и с които ни предстоеше да живеем, и се чудех с какво да започна. Тишината продължаваше и малко нерешително описах как са ме качили на снаряда. Едуина не закъсня и веднага преведе думите ми по странния си начин.

Започнах колебливо, без да съм сигурен дали трябва да разказвам всичко. Слушателите ми пазеха абсолютна тишина. Полека-лека се увлякох. Едуина също се разпали и си позволих дори малко да попреувелича.

Моето описание на битката включваше дрънчене на метални гиганти, хаос от ужасни писъци и истинска вихрушка от изстрели на огнедишащите оръжия. По време на разказа ми няколко от робите бяха станали и възторжено подскачаха. Когато стигнах до епизода, в който чудовището обърна огнения лъч на оръдието си срещу хората, работещи на растителната стена, цялата аудитория беше станала на крака, а Едуина припяваше драматично.

Вероятно в разказа ми паднаха отсечени малко повече пипала, отколкото бях отсякъл всъщност, и употребих доста повече сили и енергия за убиването на чудовището, но се чувствах задължен да изпълня задачата си докрай, а не да се придържам дребнаво към подробностите.

Завърших разказа си при възторжените възгласи на аудиторията и най-прекрасната гледка на подскачане, която някога съм виждал. Погледнах към Амелия, за да видя нейната реакция, но преди да успея да си отворя устата и двамата бяхме плътно обкръжени от тълпата. Марсианците ни избутваха и потупваха леко, което си обяснявах с по-нататъшен изблик на ентусиазма им. Придвижиха ни без възможност за отстъпление до спалното място на Амелия и когато най-накрая стигнахме до изпънатите хамаци, образуващи импровизирания параван, шумът стигна най-високата си точка. След още няколко минути възторжено потупване най-накрая ни изтикаха зад преградата.

Гласовете оттатък веднага стихнаха.

Развълнуван от посрещането, което ми беше устроено, привлякох Амелия в прегръдките си. Тя беше не по-малко възбудена и отвърна на целувките ми пламенно и с любов.

Колкото по-дълга биваше целувката ни, толкова по-ясно усещах как в мен се надигат естествените желания, които толкова дълго бях потискал, ето защо с голяма неохота извърнах лицето си и отпуснах ръце, очаквайки тя да се отдръпне. Тя обаче ме привлече до себе си и притисна лице рамото ми.